Ейджи Йошикава - Тайко

Нивите, оризищата, пътищата и селата по тази плоска повърхност сякаш вече потъваха под водата пред самите очи на Хидейоши. В ума му планинските склонове от трите страни заприличаха на извита дъга от носове и заливи, а крепостта Такамацу — на самотен изкуствен остров.

Уверен в осъществимостта на замисъла, Хидейоши върна картата на Кюемон и отново възседна коня си.

— Да вървим! — подвикна той на служителите си и после обърна към Рокуро и Кюемон: — Оттук тръгвам за връх Ишии. Вземете мярка за бента, като вървите по следите от копитата на коня ми.

И Хидейоши обърна своя кон в източна посока и препусна напред. От Мондзен стигна право до Харокодзаи и оттам изви в дъга към връх Ишии. Кюемон и Рокуро тръгнаха бързо подире му, като ръсеха след себе си стрит прах ориз. След тях вървяха работници, които забиваха колци, с които да отбележат от къде ще минава бентът.

Когато тази черта се превърне в същинска преграда и водите на седемте реки бъдат отклонени, за да потекат вътре в нея, цялата околност щеше да се преобрази в огромно езеро с формата на полуразтворено лотосово листо. Когато се вгледаха внимателно в очертанията на земите между Бидзен и Бичу, хората забелязаха, че в далечното минало те трябва да са лежали под морето. Битката започваше. В нея нямаше да се лее кръв, а вода.

Дигата трябваше да е дълга една левга; широчината й щеше да бъде тридесет лакти на върха и шестдесет — в основата. Въпросът бе във височината, която трябваше да съответства на тази на стените на крепостта Такамацу.

Всъщност, основното обстоятелство, което подсигуряваше успеха на водното нападение, бе, че външните каменни стени на крепостта са високи само дванадесет лакти. Ето защо двадесет и четири лакътовата височина на бента изчислена върху тази основа от дванадесет. Решиха, че ако равнището на водата се покачи на такава височина, тя не само ще залее външните стени, но и ще потопи самата крепост под шест лакътя вода.

Съвсем рядко се случва обаче някаква работа да бъде свършена по-рано от заплануваното. А въпросът, който особено тревожеше Канбей, бе този с работната ръка. В голяма степен бе принуден да разчита на местните селяни. Обитателите на съседните села обаче бяха доста оредели, тъй като преди обсадата Мунехару бе прибрал в крепостта повече от петстотин земеделски семейства, а много други бяха избягали в планините.

Селяните, потърсили убежище в крепостта, бяха готови до смърт да бранят своя господар. Това бяха добри, простодушни хора, от години служили на Мунехару. Мнозина от останалите в селата бяха с развалени нрави или търсачи на приключения, готови да работят на бойното поле.

Хидейоши можеше да разчита на съдействието на Укита Наоие, а Канбей успя да събере няколко хиляди души от Окаяма. Тревожеше го обаче не числото, а въпросът как да използва тези хора по най-ползотворния начин.

При една от обиколките си той повика Рокуро и го помоли за отчет по хода на работата.

— Със съжаление трябва да кажа, че не можем да свършим толкова скоро, колкото иска господарят — отвърна тъжно служителят.

Дори точният ум на този човек не можеше да изнамери начин, с който да накара пъстрата смесица от селяни и безделници да работи както трябва. С такава цел на всеки деветдесет разкрача по продължение на бента бяха поставили стражи, които да подканват работниците да се напрягат повече. Но тъй като войниците, разположени по тези места, просто наблюдаваха безучастно работата, хилядите мъже, които размахваха мотики и като мравки изнасяха пръстта на раменете си, не изпитваха особено желание да им се подчиняват.

Освен това сроковете, които постави Хидейоши, бяха изключително къси. Ден и нощ при него пристигаха спешни известия. Четиридесетте хиляди войника на Мори са разделени на три отряда, начело с Кикава, Кобаякава и Терумото и с всеки час се приближават към границите на областта.

Канбей се загледа в работещите. Изтощени от непрекъснатата денонощна работа, някои от тях едва се помръдваха. Оставаха им още само две седмици, за да довършат строежа си.

Минаха два дни. После три. Пет.

„Напредваме толкова бавно, че няма да можем да свършим този бент и за петдесет, дори за сто дни, а какво остава — за две седмици“, помисли си Канбей.

Рокуро и Кюемон стояха без сън, за да наглеждат работниците. Каквото и да правеха те обаче, мъжете си оставаха недоволни и лениви. Отгоре на това някои дори умишлено пречеха на работата, като убеждаваха сравнително по-послушните си другари нарочно да забавят темпото.