Ейджи Йошикава - Тайко

— Това и би могло да се очаква от нашия господар. Сигурно сам е излизал да се сражава в битките. В добро разположение на духа ли беше?

— От един от участниците в похода чух, че преминаването през планината било досущ като излет сред цветята напролет. Изглежда господарят Нобунага ще се върне по крайбрежния път, за да може да се наслади на гледката на планината Фуджи.

Вестоносците се оттеглиха. Хидейоши остана на мястото си и се загледа в нарисуваните върху плъзгащата се врата бели чапли. Очите на птиците бяха оцветени в жълто и те сякаш отвръщаха на погледа му.

„Нужен ми е Канбей, каза си Хидейоши. Той е единственият, когото мога да пратя.“

Повика един оръженосец и му каза:

— Курода Канбей трябва да е някъде във външното укрепление. Повикайте го заедно с Хачисука Хикоемон.

Взе писмото и повторно го прочете. Всъщност това не бе послание, а един вид обещание за което той бе помолил Нобунага. Още на място, в Окаяма, Хидейоши лесно би могъл да вдигне на крак шестдесет хиляди войници. Все още обаче не беше навлязъл дори във вражеската област Бичу, която трябваше да завоюва първа, за да подчини рода Мори. По пътя му към нея оставаше една пречка, която бе решен да отстрани — по възможност безкръвно. Пречката бе главната от седемте крепости, които образуваха отбранителна линия по границата на областта — крепостта Такамацу.

С влизането на Канбей и Хикоемон в стаята Хидейоши веднага усети облекчение.

— Току-що пристигна обещанието от Негово Височество — започна той. — Боя се, че ще поискам от вас да се изложите на нови изпитания. Бих искал да идете в крепостта Такамацу.

— Ще позволите ли да прочета написаното? — попита Канбей.

Пое листа със същата почит, която би показал, ако лично разговаряше с Нобунага.

Обещанието бе предназначено за началника на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару. Нобунага даваше дума, че ако Мунехару се предаде без бой, ще получи за себе си в награда областите Бичу и Бинго. Зарекъл се е за това пред боговете, продължаваше господарят, и нищо не може да го накара да се отметне от думата си.

— Бих искал двамата с Хикоемон да тръгнете за Такамацу възможно най-скоро — обърна се Хидейоши към Канбей. — Съмнявам се, че ще имате някакви затруднения, след като се срещнете и разговаряте с генерал Мунехару, но ако такива се появят, не мога да си представя, че и видът на този печат ще го остави безразличен.

Хидейоши изглеждаше изпълнен с добри очаквания, но двамата мъже не бяха готови да споделят неговата увереност. Наистина ли господарят им вярва, че само заради това обещание Шимидзу Мунехару ще измени на своите повелители Мори или пък си е наумил и нещо друго?

Пътуването от Окаяма до крепостта Такамацу трая по-малко от ден, а и пратениците пристигнаха бързо, тъй като яздеха на коне. Докато подминаваха собствената си гранична стража, те вдигнаха поглед в посока на планините Киби, към червеното залязващо слънце.

Всеки, когото срещнеха отсега нататък, щеше да е техен враг. Пролетната гледка остана зад гърба им в Окаяма. Наоколо нивите и селата бяха запустели.

Един конник препусна от граничната черта до дървената ограда, която обграждаше крепостта Такамацу и зачака там нареждания. Най-сетне въведоха Канбей и Хикоемон от другата страна на укреплението и те тръгнаха към крепостната порта. Такамацу бе типичен пример за крепост, издигната на равнинно място. От двете страни на пътя, който водеше до портата, се простираха оризища и ниви. Самите укрепления и външният пояс на каменните стени се издигаха посред вади с ориз. С всяка следваща стъпка по каменното стълбище зъберите и заострените очертания на главното укрепление се показваха все по-отблизо и по-отблизо.

Веднъж влезли в главното укрепление, пратениците нямаха вече съмнение, че това е най-силната от седемте погранични крепости. Вътрешният двор бе широк и — въпреки наличието на две хиляди войници — тих. Тъй като Мунехару бе решил да даде отпор на врага, сега крепостта подслоняваше и три хиляди мирни жители, потърсили в нея убежище. С тази опора зад себе си Мунехару бе решен да спре разливащата се като вълна източна армия.

Въведоха Канбей и Хикоемон в една празна стая. Канбей, който вървеше сега без бастун, с труд прекрачи прага.

— Господарят Мунехару всеки миг ще бъде тук — каза им оръженосецът.

Изглеждаше на по-малко от двадесет години и при оттеглянето си не се държа по-различно, отколкото през време на мир.

Военачалникът влезе, седна без да се церемони на пода и започна: