Ейджи Йошикава - Тайко

И той последва Тошимицу дотам. За миг служителят се заслуша в шума от плискането на вода във ваната на господаря си.

— Да ви изтъркам ли гърба, господарю? — извика той иззад стената.

— Пратете оръженосеца — отвърна Мицухиде. — Ще ми е съвестно да притеснявам с това възрастен човек като вас.

— Това не е нищо.

Тошимицу влезе в банята, загреба малко гореща вода с дървена кофичка и мина зад гърба, на своя господар. Не бе правил това никога преди, но сега единственото му желание беше да пооправи необикновено лошото настроение на Мицухиде.

— Дали е редно да караш един пълководец да стърже мръсотията от гърба ти? — запита се Мицухиде.

Както обикновено, бе скромен. Винаги, дори със служителите си, проявяваше сдържаност — не бе сигурно дали това е негово достойнство или недостатък. Личното мнение на Тошимицу бе, че е по-скоро второто.

— Е, хайде. Когато старият воин се сражава под славното ви знаме, тогава той е Сайто Тошимицу от рода Акечи. Но самият Тошимицу не е Акечи. Щом е така, добре ще е поне веднъж да си спомням как съм измивал мръсотията от кожата ви.

Тошимицу запретна ръкави и се зае да измие гърба на Мицухиде. В това време този доволно сведе глава надолу. Замисли се за загрижеността, която проявяваше към него Тошимицу и после — за отношенията си с Нобунага.

„Ах, сбърках“, помисли си той. Дълбоко й сърцето си Мицухиде хвърляше вината върху себе си. Какво го тревожеше и го правеше така нещастен? Нобунага, разбира се, е добър господар, но нима неговата собствена вярност се равнява на тази на служителя, който сега триеше гърба му? Колко срамно е това. Сякаш с горещата вода, която изливаше върху него, Тошимицу умиваше не гърба, а сърцето му.

Когато Мицухиде излезе от банята, и видът, и гласът му се бяха променили. Умът му, както и този на Тошимицу, се бе прояснил напълно.

— Добре ми предложихте да се изкъпя. Мисля, че ми е било зле не само от сакето, но и от умората.

— Сега по-добре ли се чувствате?

— Всичко е наред, Тошимицу. Не се тревожете.

— Притеснявах се заради странното ви изражение. Това бе най-лошото. Е, сега да ви кажа, че докато ви нямаше, ни дойде гост и той чака завръщането ви.

— Гост ли? По време на похода?

— Юшо просто минавал пътьом през Кай и каза, че преди да отиде на друго място, искал да спре да се види с вас и да попита как сте.

— Къде е той?

— Оставих го да почака в моята стая.

— Наистина ли? Е, да отидем там тогава.

— Сигурно ще му стане неудобно, че идвате на крака при него. Ей сега ще ви го доведа.

— Не, не. Нашият посетител е човек с вкус. Не се налага да бъдем прекалено официални.

В залата на голямата къща за Мицухиде бе приготвена изискана вечеря. Той обаче седна в стаята на Тошимицу и хапна проста храна заедно с госта си.

След като поговори малко с Юшо, лицето му се проясни дори още повече. Разпита го за стиловете в живописта от времето на северната и южна династия Сун в Китай, обсъдиха художествените вкусове на шогуна Ашикага Йошимаса и достойнствата на живописната школа Тоса и стигнаха чак до стила Кано и влиянието на холандските художници. През време на целия разговор си пролича, че образоваността на Мицухиде съвсем не е за пренебрегване.

— Мислех си, че когато остарея, ще мога да се отдам на по-мирни занимания и дори да се опитам да порисувам. Може би бихте могли преди това да направите за мен един скицник с модели.

— Разбира се, господарю.

Юшо следваше стила на древния китайски художник Лиан Кяй. Напоследък бе създал собствена школа, независима от Кано и Тоса и накрая си бе извоювал име в света на изкуството. Когато Нобунага го покани да изрисува плъзгащите се прегради в Адзучи, той се престори на болен и отказа. В крайна сметка по-рано бе служил на рода Сайто, който Нобунага разгроми. Разбираемо бе нежеланието на художника да украси с четката си покоите на Нобунага.

Изразът „мек отвън, корав отвътре“ много добре подхождаше на нрава на Юшо. Той не можеше да се довери на правилата, според които живееше Мицухиде. Само една неправилна дума на Мицухиде би могла да пробие бента, който сдържаше чувствата му и да го тласне към нещо необмислено.

Тази нощ Мицухиде спа спокойно. Навярно това се дължеше на банята. Или на неочаквания и драг нему посетител.

Войниците бяха станали от сън преди изгрев-слънце, нахраниха конете, приготвиха припаси и сега чакаха да се появи господарят им. Тази сутрин щяха да се съберат в храма Ходжо, да напуснат Сува и да поемат за Кофу. После щяха да минат по крайбрежния път и да се завърнат като победители в Адзучи.