Ейджи Йошикава - Тайко

До Часа на змията всичко вече бе свършило. Така родът Такеда намери своя край.

Войниците на Ода, които бяха нападнали Кисо и Ина, се събраха в Сува. Накрая градът бе препълнен с тях. Нобунага беше отседнал в храма Ходжо, откъдето сега ръководеше целия поход. На двадесет и деветия ден от месеца пред портата на храма бяха обявени наградите за цялата войска, а на следващата вечер Нобунага се срещна с всички свои военачалници и устрои тържествено угощение в чест на победите им.

— Изглежда не сте си пийнали зле днес, господарю Мицухиде. Доста рядко ви се случва това, струва ми се — обърна се Такигава Кадзумасу към съседа си.

— Пиян съм, но мога ли да направя нещо?

Както никога преди, Мицухиде имаше съвсем отнесен вид. Лицето му, което Нобунага обичаше да сравнява със суха тиква, бе ярко почервеняло, чак до леко оголялото теме.

— Още една чашка?

Мицухиде настоя Кадзумасу да му налее и както беше в крайно добро настроение, продължи да бъбри.

— Дори и дълго да живеем, рядко ни се случва нещо толкова хубаво като това сега. Погледнете. Това са плодовете на толкова години усилия — не само отвъд тези стени и не само в цяла Сува. Сега и Кай, и Шино са покрити със знамената на нашите войници. Пред очите ни се изпълнява онова, което от толкова години желаехме.

Както обикновено, гласът му не беше много силен, но неговите думи достигнаха до всички присъстващи. Всички, които допреди малко шумно разговаряха, млъкнаха и заместиха очи от Нобунага към Мицухиде и обратно.

Господарят бе вперил немърдащ поглед в оплешивяващата глава на Мицухиде. Понякога твърде проницателното око открива неща, които е по-добре да останат незабелязани и това може да доведе до истински бедствия. От два дни Нобунага забелязваше у своя служител нещо точно такова. Мицухиде правеше всичко възможно да си придаде весел и разговорлив вид, който изобщо не му подхождаше. Нобунага смяташе, че няма никаква разумна причина той да се държи по този начин. Самият господар съвсем преднамерено бе пренебрегнал Мицухиде в раздаването на наградите.

Такова незачитане може да създаде у един воин остро чувство на недоволство. Срамът, че не си сторил нищо, което да заслужава похвала, бе по-силен от самата обида. Мицухиде изобщо не показваше подобно униние. Напротив, постоянно се усмихваше и разговаряше с останалите военачалници.

Това държание не беше искрено. Мицухиде бе от тези, които никога няма да покажат какво действително мислят и по тази причина не се харесваше много на хората. Не може ли поне веднъж да каже, че е недоволен от нещо? Колкото повече Нобунага се взираше в него, толкова по-суров ставаше неговият поглед. Сигурно чувствата му се подсилваха от изпитото саке, но самото му държание бе напълно непреднамерено. Хидейоши отсъстваше, но ако Нобунага гледаше не Мицухиде, а него, нямаше да има опасност от гневно избухване. Дори и когато гледаше Иеясу, той не се ядосваше така. Когато обаче погледът му се спреше върху оголяващото теме на Мицухиде, в него настъпваше внезапна промяна. Преди не бе така и самият Нобунага не можеше да каже, кога точно отношението му се е променило.

А и това не беше въпрос на някакъв рязък обрат, дошъл по определено време и при определени обстоятелства. Всъщност, ако се върне назад, човек можеше да стигне до момента, в който Нобунага, от преголяма благодарност, дари Мицухиде с крепостта Сакамото, след това прибави към нея и тази в Камеяма, уреди сватбата на дъщеря му и накрая му даде област с доход от петстотин хиляди крини ориз.

Всичко това бе знак на крайна благосклонност, но наскоро отношението на господаря към Мицухиде започна да се променя. И причината за това бе една — в държанието и нрава на Мицухиде нямаше и следа от желание да се промени. Щом спреше очи върху лъскавата и оредяла коса на този „тиквоглавец“, който никога, съвършено никога не греши, той сякаш долавяше зловонието на Мицухидевия нрав. В гърдите му се надигаха мрачни, почти зли чувства.

Така че не просто гневът на Нобунага се изливаше върху някого, а Мицухиде сам си бе навлякъл този гняв. Лошите чувства на господаря се изразяваха в думите и изражението му толкова по-открито, колкото по-ярко блясваше Мицухиде със своята мъдра разсъдливост. Истината бе, че не можеше да се прецени коя ръка — дясната или лявата — плясва по-рано от другата. Във всеки случай, сега Мицухиде си говореше с Такигава Кадзумасу, а в очите, вперени втренчено в него, нямаше и следа от веселост.