Ейджи Йошикава - Тайко

Кацуйори застана като втрещен и впери поглед в жена си. Тя бе стиснала една къса сабя. Вдигна поглед нагоре и затвори очи. Лицето й бе нежно и бяло като луната, която се показва над планинско било. Спокойно припя един стих от Лотосовата сутра, която по-рано така обичаше да рецитира.

— Цучия! Цучия! — извика Кацуйори.

— Господарю?

— Помогнете й.

Но жената не изчака острието на чуждата сабя и докато продължаваше да припява сутрата, сама заби кинжала право в устата си.

В мига, в който тялото й се строполи напред, една от служителките й се обърна към останалите живи:

— Нейно Височество тръгна преди нас. Нека никоя не се бави, за да я придружим по пътя на мъртвите.

С тези думи тя заби своя кинжал в гърлото си и се строполи.

— Време е.

Просълзени и стенещи, петдесетината останали жени скоро бяха изпопадали по земята като цветя в градина, попарена от зимна буря. Лежаха настрани или с лица надолу и докато се прегръщаха, пронизваха гърдите си. Посред това сърцераздирателно зрелище се чуваше плачът на деца, които още са сукали от гърдите на майките си или са се държали за скута им.

Содзо в отчаяние качи четири от жените заедно с децата им на коне и шибна животните по гърба.

— Няма да измените на господаря, ако не умрете на това място. Ако успете да се спасите с тези деца, отгледайте ги, докато пораснат и се погрижете да устройват възпоменателни служби за нещастния род на своя някогашен повелител.

С тази заръка към шумно плачещите жени Содзо перна безжалостно конете с дръжката на копието си. Животните препуснаха, а майките и децата им продължаваха да хлипат и стенат.

След това младежът се обърна към по-малките си братя.

— Е, да тръгваме.

Сега вече можеха да различат лицата на войниците на Ода, които се изкачваха нагоре по склона. Кацуйори и синът му бяха заобиколени от врага. Содзо се спусна към тях, за да ги подкрепи, но зърна едни от служителите на своя господар да бяга уплашен в обратната посока.

— Изменник! — извика той и се втурна след мъжа. — Къде си тръгнал?

И го прониза в гръб. После избърса кръвта от сабята си и се завтече право между неприятелите.

— Дайте ми нов лък! Дай ми нов лък, Содзо!

Кацуйори вече трети път късаше тетивата си и сега взе ново оръжие. Содзо застана точно до своя господар, като се опитваше доколкото може да го заслони от противниците. Щом стрелите на Кацуйори бяха изстреляни до една, той захвърли лъка и сграбчи едно късо копие. С другата ръка размаха своята дълга сабя. Сега врагът бе вече право пред тях и една схватка очи в очи нямаше да продължи повече от миг.

— Това е краят!

— Господарю Кацуйори! Господарю Таро! Ще тръгна преди вас!

Докато разменяха с викове прощалните си думи, хората на Такеда един подир друг бяха повалени. Доспехите на Кацуйори се обагриха в червено.

— Таро!

Викаше сина си, но погледът му бе премрежен от потеклата през очите му кръв. Всички мъже наоколо приличаха на неприятели.

— Господарю! Аз още съм тук! Содзо е още до вас!

— Содзо, побързай… ще си направя сепуку.

Кацуйори се опря на рамото на своя служител и се отдръпна на стотина разкрача встрани. Коленичи, но след толкова рани от стрелите и копията не можеше вече да използва ръцете си. Колкото се опитваше да бърза, толкова повече отказваха те да му служат.

— Простете ми!

Неспособен да понася повече тази гледка, Содзо се приближи и бързо отсече главата на господаря си. Кацуйори се катурна напред, а неговият служител вдигна главата му и зави от болка.

Содзо подаде главата на Кацуйори на осемнадесетгодишния си брат и му каза да я вземе и да бяга. По-малкият обаче просълзен отвърна, че на всяка цена ще загине редом с брат си.

— Глупак! Тръгвай!

Содзо го блъсна настрани, но вече бе твърде късно. Вражеските войници ги бяха обхванали като в железен обръч. Братята Цучия паднаха славно, покрити с раните от безброй копия и мечове.

Третият, от тях остана до последната минута със сина на Кацуйори. Младият господар и неговият служител също бяха повалени и убити в един и същи миг. Таро бе смятан за много красив младеж и дори авторът на „Летописът на Нобунага“, който не показва съчувствие, когато описва гибелта на рода Такеда, възхвалява неговата възвишена и прекрасна смърт.

Таро бе само на петнадесет и от най-благородно потекло. Чертите му бяха изящни, а кожата — бяла като сняг. Надмина с мъжеството си мнозина, не пожела да опетни семейното име и запази твърдост до самата гибел на своя баща. Никой не можеше да посочи храброст, равна на неговата.