Ейджи Йошикава - Тайко

Може би несъзнателно забелязал нещо, Мицухиде се стресна. Нобунага внезапно стана от мястото си.

— Хей, Тиквоглавецо!

Мицухиде успя да се овладее и се просна по очи в нозете на своя господар. Почувства как хладната дръжка на ветрило леко удря два-три пъти по тила му.

— Да, господарю?

Червенината, пиянската веселост и дори лъсъкът на темето му изведнъж се изгубиха. Кожата му доби землист цвят.

— Излез от стаята.

Нобунага отдели ветрилото си от тила му, но сега като със сабя сочеше с него към коридора.

— Не зная с какво съм се провинил, господарю, но ако съм обидил вас или гостите с нещо, не ми е ясно къде трябва да отида. Моля, кажете направо каква точно е била грешката ми. Бих искал още сега да чуя вашия укор.

Докато се извиняваше смирено, той остана проснат по очи, приплъзна се леко настрани и някак успя да пропълзи до широката тераса.

Нобунага го последва. Мъжете в стаята, които се питаха какво ли може да е станало, бързо изтрезняха и устата им изведнъж пресъхнаха. От покритата с дърво тераса се чу тъп звук и дори онези сред военачалниците, които бяха извърнали очи от предизвикващата съжаление фигура на Мицухиде, сега стреснати погледнаха навън.

Нобунага бе метнал ветрилото зад гърба си. Пълководците го видяха, сграбчил Мицухиде отзад за врата. Всеки път, когато нещастникът се опиташе да вдигне глава и да каже нещо, Нобунага го натискаше надолу и го удряше в пода на терасата.

— Какво каза преди малко? Какво каза? Нещо за плода на всичките ни усилия и колко щастлив бил денят, в който виждаме как войската на Ода навлиза в Кай! Нещо такова беше, нали?

— Т… така е, господарю.

— Глупак! Кога си полагал ти усилия? С какво си се отличил при завоюването на Кай?

— Аз…

— Какво?

— Макар и да бях пил, не трябваше да приказвам така надменно.

— Точно така. Нямаш причина за надменност. Без да искаш издаде какво мислиш. Мислил си, че съм разсеян от изпитото и слушам някого другиго и най-сетне реши да се оплачеш.

— Опазил бог! Боговете на небето и земята да ми са свидетели! Та аз съм получил от вас толкова милости… вие ме издигнахте от човек, който притежаваше само дрипи и една сабя…

— Млъквай.

— Моля ви, пуснете ме.

— С най-голяма радост! — Нобунага го блъсна настрани. — Ранмару! Вода! — извика той високо.

Ранмару напълни един съд и му го донесе. Очите на Нобунага сякаш пламтяха. Взе водата. Раменете му потреперваха при всяко вдишване.

Между това Мицухиде бе успял да се измъкне встрани от краката на своя господар и сега, на седем-осем разкрача по надолу в коридора, оправяше яката си и приглаждаше коса. Оставаше проснат на земята, с прилепнали към дървения под гърди. Това, че Мицухиде дори и сега се опитваше да запази привичното спокойствие, надали щеше да е от полза за него. Нобунага отново пристъпи напред.

Ако Ранмару не го бе хванал направо за ръкава, тъпият звук от преди малко сигурно щеше да прокънти отново. Без да споменава случилото се, оръженосецът само каза:

— Моля ви, върнете се на мястото си, господарю. Господарите Нобутада, Нобусуми, Нива и всички пълководци чакат.

Нобунага кротко се върна в препълнената стая, но не седна. Остана прав и се огледа наоколо.

— Простете. Изглежда съм развалил веселието. Яжте и пийте всички, колкото ви душа иска.

След тези думи се отдалечи бързо и се затвори в своите частни покои.

Под стрехите на редицата от складови постройки чуруликаше ято лястовици. Макар слънцето да залязваше, родителите изглежда продължаваха да носят храна на малките в гнездото.

— Добра тема за картина, не мислите ли?

В стаята на една сграда, разположена на известно разстояние от градината, Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи, приемаше гост. Това бе художникът Юшо, който не беше родом от Сува. Трябва да бе на около петдесет години и по здравото му телосложение човек надали можеше да се досети, че се занимава с живопис. Говореше много малко. Здрач покри белите стени на складовете.

— Трябва да ми простите, че се отбих при вас така ненадейно в това размирно време, а сега ви говоря само за отегчителните грижи на човек, който вече е откъснат от този свят. Сигурно имате много военни задължения.

Юшо изглежда се готвеше да се сбогува и се накани да стане от възглавницата си.

— Моля ви, останете.

Сайто Тошимицу бе човек с голямо самообладание. Без дори да се помръдне, той задържа своя гост.

— След като сте дошли чак дотук, няма да е любезно да ви оставя да си тръгнете, преди да сте се видели с господаря Мицухиде. Ако после кажа на господаря, че в негово отсъствие тук е идвал Юшо, той ще ми се скара и те попита защо не съм ви задържал още.