Ейджи Йошикава - Тайко

Бяха изнесли плъзгащите се прегради от голямата зала за съвещания и дори от страничните стаи в главното укрепление. Сега целият род живееше общо, като бегълци от бедствието, което ден и нощ вилнееше навън. Разбира се, дори в градината поставиха завеси, подредиха един до друг щитове и през нощта войниците, без да спят, обикаляха с хартиени фенери в ръце и пазеха околността. Вестоносци, които носеха сведения за положението, минаваха на всеки час през главната порта и оттам стигаха до градината, за да може Кацуйори лично да чуе новините. Всичко, което напомняше за миналогодишния строеж — мирисът на прясно рязано дърво, позлатата и посребряването, красотата на обзавеждането и предметите наоколо — сега само смущаваше.

Придружавана от някаква прислужница, една придворна дама, която носеше известие от съпругата на Кацуйори, запретна края на кимоното си и прескочи прага, който отделяше тъмната зала от оживлението в градината. Тя смело погледна към тълпата мъже. Тъкмо сега помещението бе препълнено със стари и млади военачалници и всички шумно обсъждаха какво трябва да се предприеме.

Жената най-сетне стигна до Кацуйори и му съобщи за какво е била пратена.

— Всички жени плачат отчаяно и както и да ги успокояваме, не искат да престанат. Съпругата ви каза, че краят на човешкия живот идва само веднъж и може би жените, по нейно мнение, биха се решили малко по-лесно да умрат, ако са тук, със самураите. Ако получи позволението ви, иска веднага да се пренесе тук. Какво ще е желанието на господаря?

— Добре — отвърна бързо Кацуйори. — Доведете тук жена ми и момичетата.

В този момент петнадесетгодишният му наследник Таро Нобукацу пристъпи напред и се опита да го разубеди.

— Това няма да е от особена полза, татко.

Кацуйори се извърна към сина си, повече нервен, отколкото раздразнен.

— Защо?

— Ами, щом дойдат при нас, жените само ще ни се пречкат. А като ги видим да плачат, дори и най-смелият самурай ще се обезсърчи.

Таро бе още момче, но настояваше да даде своето мнение. Продължаваше да повтаря, че Кай е земята на техните прадеди от времето на Шинра Сабуро и трябва да я запазят своя до самия край, дори с цената на живота си. Да напуснат Нирасаки и да побегнат, както току-що предложи един от пълководците, ще донесе на рода Такеда вечен срам.

Един друг военачалник се застъпи за противното:

— Както и да го погледнем, врагът настъпва от четирите страни, а Кофу е разположено в долина. Веднъж проникнал, противникът ще заприижда като вода от преляло езеро. Няма ли да бъде по-добре да се укрием в Агацума, в Йошу? Ако стигнем до планините Микуни, ще намерим колкото пожелаете области, готови да ни предоставят убежище. След това ще можете да съберете съюзниците си и да си върнете отнетото.

Нагасака Чокан също подкрепи това мнение и самият Кацуйори бе склонен да реши така. Той спря очи върху Таро и за миг млъкна. После се обърна към придворната дама и й каза:

— Ще си тръгнем оттук.

Така бащата на Таро не пожела да послуша съвета на сина си. Момчето се извърна мълчаливо, с клюмнала глава. Оставаше въпросът дали да потърсят убежище в Агацума или да се укрепят на връх Ивадоно. Който и път да изберяха обаче, и Кацуйори, и военачалниците му трябваше да се примирят с неизбежния избор да напуснат своята нова столица и да побегнат.

Беше третият ден на третия месец. Всяка друга година по това време Кацуйори и приближените му щяха да се радват на Празника на куклите във вътрешното укрепление. Днес обаче черен дим изпроводи целия род, който напускаше Нирасаки. Разбира се, Кацуйори също напусна крепостта, както и всички самураи, които му служеха. Когато се обърна и погледна събраните си воини обаче, по лицето му се изписа изумление.

— Това ли са всички? — попита.

Някои от старшите служители и дори от сродниците му се бяха изгубили. Казаха му, че хората се възползвали объркването при отстъплението рано сутринта и всеки се оттеглил в крепостта си заедно със своите служители.

— Таро?

— Тук съм, татко.

Таро пришпори коня си и настигна самотния Кацуйори. Всички служители, обикновените самураи и пешаците не наброяваха общо повече от хиляда души. Имаше обаче голямо число лакирани паланкини за съпругата му и придворните дами. Тъжните фигури на забулени жени, пеши или яхнали коне, изпълваха пътя.

— О! Нещо гори!

— Колко високо стигат пламъците!

Тълпата жени трудно приемаше заминаването и едва изминали час път от Нирасаки, те, както вървяха, почнаха да се обръщат назад. Крепостта в новата столица гореше и високо в утринното небе се издигаха пламъци и черен дим. Бяха подпалили постройките при изгрев-слънце.