Ейджи Йошикава - Тайко

— Ще вляза да пийна нещо и после отново ще дойда да се бия — извика един от войниците.

Сражението продължи по същия начин. За миг си почиваха при предната или задната порта, после се спускаха отново навън и се врязваха във вражеските редици. Тези яростни пристъпи и отстъпления се повториха шест пъти, докато накрая бяха събрани четиристотин тридесет и седем неприятелски глави. Към края на деня броят на защитниците бе чувствително намалял, а останалите живи се бяха покрили с рани. Нямаше почти никой, който да е останал невредим. Подпалените дървета около крепостта изпускаха огнени езици. Враговете вече прииждаха вътре в нея от всички страни. От върха на кулата, Нобумори без да трепне наблюдаваше последните мигове на всеки от войниците си.

— Господарю! Господарю! Къде сте? — провикна се един служител, който тичаше около основите стената.

— Тук горе съм — отвърна Нобумори, за да го успокои, че е още жив. — Иде и моят последен час. А ти къде си?

И той надзърна надолу от мястото, където бе седнал. През дима служителят впери поглед във фигурата на господаря си.

— Почти всички вече загинаха. Готов ли сте за самоубийството си, господарю? — попита той, като с труд си поемаше дъх.

— Качи се тук да ми помогнеш.

— Да, господарю.

Мъжът се изкачи с олюляване по стълбите в кулата, но така и не успя да стигне до терасата на върха й. Входът към стълбището бе препречен от гъсти пламъци. Нобумори отвори с удар капаците на някакъв прозорец и погледна надолу. Всички войници, които можа да разпознае там, бяха вражески. После видя един свой да се сражава отчаяно сред огромна тълпа от неприятели. За негово удивление това бе жена, съпруга на един от неговите служители. Размахваше късо копие.

Макар и пред прага на смъртта, Нобумори с труд успя да преодолее неочаквано обзелото го вълнение.

„Тази жена е толкова плаха, че дори не смее да говори в присъствието на мъже, какво остава да хване копие“, помисли си той. Сега обаче сам трябваше да стори това, което се иска от него. Извика на враговете от тесния прозорец, до който стоеше:

— Всички вие, които се сражавате за Нобунага и Нобутада! Чуйте гласа на отвъдната Пустош. Сега Нобунага се гордее със своето мимолетно тържество, но всеки черешов цвят ще опада, а всяка крепост някой ден ще бъде опожарена. Сега ще ви покажа нещо, което няма да падне или изгори во веки веков. Ще ви го покажа аз, синът на Шинген — Нобумори!

Когато войниците на Ода най-сетне успяха да се изкатерят догоре, намериха там труп с кръстообразно разрязан стомах. Главата обаче я нямаше. Миг по-късно нощното небе се покри с черни и червени стълбове от дим и пламъци.

Объркването в крепостта на новата столица Нирасаки бе такова, сякаш настъпва краят на света.

— Такато е паднала и всички, заедно с брат ви, са убити.

Кацуйори изслуша своя служител с привидно безразличие. Все пак по израза на лицето му личеше, че вече не се доверява на своите сили за отбрана. Пристигна нова вест:

— Войниците на Ода Нобутада вече са проникнали в Кай откъм Сува и избиват безпощадно нашите хора, независимо дали те се бият с тях или се предават. Отрязаните глави излагат покрай пътищата. Врагът нахлува отвсякъде, като вълна при прилив.

Последва още едно спешно известие:

— Сродникът на Шинген, слепият монах Рюхо, е бил пленен и посечен от врага.

Този път Кацуйори не издържа, вдигна поглед и захули противниците си:

— Войската на Ода няма милост. Какво би могъл да им стори един сляп свещеник? Как би могъл дори да им окаже съпротива?

Сега обаче можеше по-дълбоко да поразмишлява за своята собствена смърт. Постоянно хапеше устни и се опитваше да спре онова, което напира в сърцето му. „Ако дам сега изблик на гнева си, мислеше си той, може да сметнат, че съм обезумял. Това ще засрами дори служителите наоколо ми.“ Много хора не виждаха по-далеч от привидната мъжественост на Кацуйори и го смятаха за дързък, дори закоравял от нещастието. Истината обаче бе, че той с труд успяваше да се сдържа пред своите подчинени. Освен това следваше изключително строго правилата, които си бе наложил — да пази своята господарска чест и постоянно да обмисля действията си. Бе преминал по стъпките на баща си и Кайсен го бе обучавал в изкуството на дзен. Но макар да беше изучавал дзен при същия учител, не можеше да го приложи в живота така, както Шинген.

„Как е могла да падне крепостта Такато? Сигурен бях, че ще издържи още две седмици или месец,“ помисли си Кацуйори. Всичко сочеше, че дотук се е стигнало не от неблагоразумие, а от липса на зрялост от негова страна. Сега обаче ще трябва да посрещне удара на съдбата.