Ейджи Йошикава - Тайко

— Ако хвърлим против тях всичките си сили, няма да могат да се задържат.

Това бяха думи на Каваджири, един от предводителите на нападащите отряди, който дойде да разговаря с Нобутада.

— Имаме прекалено много убити и ранени — отвърна началникът му, като самият той бе обмислял такава възможност. — Имате ли някакво определено предложение?

— Струва ми се, че силата на войниците в крепостта се опира на вярата им, че Кацуйори още е в своята столица. Ето защо бихме могли засега да се оттеглим от полето на боя и вместо това да нападнем Кофу или Нирасаки. Това обаче ще изисква пълна промяна на нашите планове. Може би ще е по-добре да убедим защитниците, че Нирасаки е паднала и Кацуйори е мъртъв.

Нобутада кимна в знак на съгласие. Сутринта на първия ден от третия месец една стрела отнесе в крепостта ново послание.

Нобумори го прочете и се изсмя.

— Това писмо е такава явна измама, че и дете не би му повярвало. Ето нещо, което сочи колко се е обезсърчил врагът от обсадата.

Самото писмо гласеше:

На двадесет и осми миналия месец Кай падна и господарят Кацуйори се самоуби. Останалите хора от рода или посегнаха заедно с него на живота си, или бяха взети в плен. Безсмислено е тази крепост да продължава да показва своята бойна храброст — тя вече остана сама в една покорена област. Предайте се незабавно и се опитайте да помогнете на областта си.

— Колко трогателно. Наистина ли си мислят, че дребна уловка като тази е върхът на военното изкуство?

Същата вечер Нобумори устрои пиршество и показа писмото на служителите си.

— Ако някой тук се трогва от това, може без колебание да напусне тази крепост още преди изгрев-слънце.

Удряха барабаните, напяваха си песни от пиеси Но и така прекараха весело вечерта. Тази нощ бяха поканени и съпругите на всички военачалници, които също получиха по чаша саке. Всички бързо схванаха намерението на Нобумори. На следващата сутрин той взе едно голямо късо копие, на което да се подпира, привърза към отеклия си, ранен в битката за крепостта крак сламен сандал и закуца към крепостната порта.

Повика защитниците да се съберат около него, изкачи покритата кула над вратите и хвърли поглед към отрядите си. Като се изключат много младите, старците и жените, разполагаше с по-малко от хиляда войници. От предната нощ насам обаче не си беше тръгнал нито един. За миг склони глава, сякаш мълчаливо се молеше. Опитваше се да каже на душата на своя покоен баща Шинген: „Виж, още имаме такива хора в Кай!“ Накрая вдигна очи. От това място можеше да обхване с поглед цялата своя войска.

Нямаше пълното лице и широките скули на брат си. Дълго време се бе задоволявал с простите условия на живота вън от града и не познаваше обилната храна или удобствата. Но бе дарен с поглед като този на някой от младите соколи, които са отраснали сред свистящите ветрове над кайските планини и полета. На тридесет и три години напомняше външно баща си Шинген — гъста коса, рунтави вежди и големи уста.

— Е, мислех си, че днес ще вали, но времето се е прояснило. Черешите в отсрещните планини са цъфнали — пролетен ден като този е чуден за умиране. Няма да се откажем от своето честно име заради някакви обещани ни облаги. Както виждате, преди два дни сам бях ранен в сражението. Понеже трудно мога да се движа от мястото си, ще гледам оттук как всеки от вас дава последен отпор на врага и ще изчакам идването му. Тогава ще мога да размахам на воля меча си и да свърша в боя. Тръгвайте! Пробийте си път през предната и задната врата и покажете как пада цветът на планинските череши!

Виковете на яростните воини, които последваха в отговор, за да го уверят, че заповедта ще бъде изпълнена до последно, се извиха като буря. Всички вдигнаха очи към своя господар, застанал върху кулата над входа. За миг от всички страни отекна общ вик:

— Сбогом.

Въпросът не бе просто на живот или на смърт. Всички се втурнаха отчаяно право срещу смъртта. Мъжете дръзко разтвориха предната и задната крепостна порта и с бойни викове на уста се спуснаха навън.

Обсаждащите бяха разгромени. За миг объркването стигна дотам, че бе застрашена дори шатрата на Нобутада.

— Отстъпете! Престройте се!

Предводителят на отрядите в крепостта изчака подходящия момент и даде заповед за оттегляне.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте!

Мъжете се обърнаха към укреплението. Всеки от воините показа на Нобумори, още седнал на върха на входната кула, главата която бе взел.