Ейджи Йошикава - Тайко

Кайската войска се раздели на няколко отряда и потегли в поход към Фукушима.

Войниците вървяха с увереност и често можеше да се чуе да говорят:

— Ще пометем отрядите на Кисо с един замах.

Но дните минаваха и вестите, които стигаха до командването, не предизвикваха у Такеда Кацуйори доволна усмивка. Напротив, те всички бяха тревожни.

„Кисо проявява упорство.“

„Местността е хълмиста, а отбраната им е добра, тъй че ще ни отнеме доста дни, докато стигнем до целта.“

Всеки път, когато чуеше нещо такова, Кацуйори прехапваше устна и промърморваше:

— Само да стигна дотам…

В нрава му бе да се ядосва и дразни, когато нещата на война не тръгнат на добре.

Месецът мина; сега бе четвъртия ден на втория месец.

До Кацуйори достигнаха ужасно обезпокоителни новини — Нобунага внезапно дал заповед всички отряди на Ода да се съберат в Адзучи, а сам вече бил пристигнал в Оми.

Друг съгледвач донесе още лоши вести:

— Силите на Токугава Иеясу са потеглили вече от Суруга; тези на Ходжо Уджимаса са тръгнали от Канто; Канамори Хида е излязъл от крепостта си. Всички потеглят към Кай и се говори, че Нобунага и Нобутада са разделили на две отрядите си и се готвят за нападение. Когато се изкачих на една висока планина и огледах наоколо, във всички посоки се виждаха стълбове дим.

На Кацуйори му се стори, че са го повалили на земята.

— Нобунага! Иеясу! И даже Ходжо Уджимаса!

Като се съди по тайните донесения, положението му бе горе-долу същото като на хваната в капан мишка.

Наближаваше смрачаване. Дойдоха нови сведения — през миналата нощ частите на Шойокен дезертирали.

— Не може да е истина! — сепна се Кацуйори.

Но спешните известия, които пристигаха едно след друго, даваха неоспоримо свидетелство, че това действително се бе случило през нощта.

— Шойокен! Та не ми е ли той чичо и старейшина на рода? Заради какво си тръгва на своя глава от бойното поле и побягва? И всички останали. Само мърся устата си, като говоря за такава невярност и неблагодарност.

Кацуйори се гневеше на небето и на хората, но всъщност трябваше да се ядосва на самия себе си. Обикновено не биваше толкова слабохарактерен. Дори и човек с огромна смелост обаче не можеше да не се стресне от такъв обрат на събитията.

— Не може да се направи нищо. Трябва да се разпоредите да вдигнем стана.

Посъветван така от Оямада Нобушиге и от останалите, Кацуйори внезапно се оттегли. Колко ли нещастен се е чувствал! Макар двадесетте хиляди войници, на които разчиташе, когато потегли в поход, да не влязоха и в едно-единствено сражение, служителите и мъжете, с които се връщаше сега в Нирасаки, не брояха повече от четири хиляди.

Може би в опит да намери излаз за чувствата, които надали знаеше как да преодолее, той нареди на монаха Кайсен да дойде в крепостта. Злините сякаш следваха накуп — дори след връщането си в столицата продължаваше да получава едно от друго по-обезсърчаващи съобщения. Най-лошото може би беше, че неговият сродник Анаяма Байсецу се е отметнал от него и — като че това не бе достатъчно — не само предал крепостта си в Еджири на врага, но и се съгласил да стане водач на Токугава Иеясу. Говореше се, че сега е в първите редици на войската, която навлиза в Кай.

Значи собственият му шурей открито му изменя и дори се опитва да го погуби. Сред общото разочарование тази вест го накара да се замисли малко за самия себе си. „Къде ли съм сбъркал?“, питаше се. От една страна гордият му дух стана още по-непреклонен и той разпореди повсеместно засилване на отбраната, но от друга, когато прие Кайсен в новата си крепост, показа готовност да разгледа грешките си. За него това бе доста необичайна проява на кротост. Изглежда обаче промяната беше закъсняла.

— Минаха само десет години, откакто почина баща ми, а от сражението при Нагашино — едва осем. Защо военачалниците на Кай изменят така внезапно на своя повелител? — попита Кацуйори монаха.

Кайсен обаче седеше и го гледаше мълчаливо. Кацуйори продължи:

— Преди десет години пълководците ни не бяха като сега. Всеки имаше чувство за порядъчност и държеше да запази доброто си име. Баща ми още не си бе отишъл от този свят, воините рядко изменяха на господарите си, а още по-малко пък изоставяха своя род.

Кайсен седеше със затворени очи и мълчеше. И докато монахът напомняше изстинала пепел, Кацуйори продължаваше да говори разпален като от огън.

— Но дори и мъжете, които стояха готови да сразят изменниците, се разпръснаха без нито едно сражение и без да дочакат заповедта на повелителя си. Нима това държание е достойно за рода Такеда и неговите пълководци — тези, които не позволиха на великия Уесуги Кеншин да пристъпи дори на крачка в Кай? Как можа бойният дух да слезе толкова ниско? Докъде могат да стигнат тези мъже? Много от военачалниците, които служеха на баща ми, като Баба, Ямагата, Оямада и Амакасу, вече са остарели или починали. Сегашните са съвсем други хора — или деца на старите пълководци, или бойци, които не са били пряко свързани с моя баща.