Ейджи Йошикава - Тайко

— Не бива да прави това.

Изведнъж Хидейоши остави чашата си и като остави оръженосеца, който му бе поднесъл храната, отиде в кухнята, където Ханбей вареше ориза.

Хвана го за ръката.

— Това е прекалено, Ханбей. Няма ли вместо това да дойдете да седнем и да поговорим още малко?

Отведе приятеля си обратно в стаята и го накара да вземе чаша саке, но заради болестта Ханбей можеше само да я допре до устните си. После двамата се нахраниха заедно. От дълго време господар и служител не бяха изпитвали радостта да обядват заедно.

— Време е да вървя. Сега обаче се сдобих с нови сили. Мога да отида в сражение. Моля ви, грижете се добре за себе си, Ханбей.

Когато Хидейоши си тръгна от храма Нандзен, денят вече отиваше към края си и небето над столицата се обагряше в червено.

Бе тихо, без нито един дори пушечен изстрел — така тихо, че човек можеше да се усъмни дали това е бойно поле, така тихо, че в ушите кънтеше шумът от пъплещата сред сухата трева богомолка. В западните области есента вече бе преполовила. За последните два-три дни кленовете по планинските върхове се покриха в червено и този цвят гореше като пламък в очите на Хидейоши.

Беше се върнал в стана при връх Хираи. Седеше срещу Канбей под бора на хълма, от който преди време бяха съзерцавали луната. След като говориха за доста неща, двамата стигнаха до важен извод.

— Е, значи ще отидеш заради мен?

— С радост ще се заема с това. Дали ще успея, зависи от небето.

— Разчитам на тебе.

— Ще направя всичко, което мога, а другото ще оставя на провидението. Отиването ми там е просто последната възможност. Ако не се върна жив, вие знаете какво ще последва.

— Нищо освен сила.

Станаха. Отвъд долината на запад се чуваше пронизителният писък на кукумявката. Червените листа по склона премрежваха погледа. Двамата мъже мълчешком слязоха по хълма и тръгнаха към лагера. Призракът на смъртта — и на близката раздяла — изпълваше спокойния следобед и тихо обгръщаше мислите на тези двама добри приятели.

— Канбей.

Както вървеше по тясната и стръмна пътечка, Хидейоши се обърна назад. Възможността приятелят му да не се върне повече силно го порази и той помисли, че Канбей може да има нещо, което да каже за последно.

— Има ли още нещо?

— Не.

— Нищо за крепостта Химеджи?

— Не.

— Имаш ли нещо да предадеш на баща си?

— Просто му обяснете защо отивам там.

— Добре.

Въздухът се бе прояснил и отвъд в далечината можеше да се види вражеската крепост в Мики. Пътят, който водеше към нея, бе прекъснат от лятото насам, тъй че лесно бе да си представиш глада и жаждата на хората вътре. При все това, както можеше да се очаква от защитниците — най-дръзкия пълководец и най-храбрите войници на Харима — през цялата обсада тя продължи да показва боен дух, постоянен като есенния хлад.

Обсадените неприятели бяха принудени на няколко пъти да опитват пробив срещу обкръжилите ги отряди на Ода. Хидейоши обаче даде на хората си строго нареждане да не се поддават на предизвикателствата и остро ги предупреди срещу необмислени действия.

И още, взимаха се строги мерки никакви новини от външния свят да не достигнат до крепостта. Ако хората вътре научеха, че Араки Мурашиге се е разбунтувал срещу Нобунага, това щеше да повдигне духа им. В крайна сметка измяната на Мурашиге не само причини смут в Адзучи, а застраши и целия поход на запад. Всъщност, веднага щом Одера Масамото, господарят на крепостта Гочаку, узна за бунта на Мурашиге, той ясно обяви за отделянето си от Нобунага и дори една нощ отиде във вражеския стан.

— Не бива западните области да бъдат просто поднесени в ръцете на завоевателя — заяви там Одера. — Трябва да превърнем рода Мори в наш обединител, да преустроим силите си и да сразим тези чужденци.

Одера Масамото бе господар на бащата на Канбей и следователно — и на самия него. Затова и той бе поставен пред избор — от едната страна стояха Нобунага и Хидейоши, а от другата — баща му и неговият повелител.

Араки Мурашиге бе мъж, известен с храбростта си, но обичаше също да се хвали с нея. Усетът и ясният поглед върху нещата далеч надхвърляха неговите възможности. Бе на възрастта, която Конфуций определя като „свободна от колебание“, ще рече, на около четиридесет, възрастта, когато човек трябва вече да е зрял. Нравът му обаче изглежда не се бе променил много през изминалите десет години. Лишен от качествата, които по рождение би трябвало да притежава — благоразумие и изтънченост, — при все че бе господар на крепост, той не беше се издигнал и на крачка над това, което бе по-рано — страховит самурай-воин.