Ейджи Йошикава - Тайко

— Не, освен ако не ни се наложи.

— Мицухиде и още двама-трима души се изказаха да не се употребява сила. Ти си на същото мнение, но аз мисля че по-добре ще е някой друг да отиде като пратеник.

— Не, аз нося част от отговорността за това. Мурашиге бе мой заместник, значи е бил подчинен на мене. Ако направи нещо неразумно…

— Не! — поклати решително глава Нобунага. — Няма да му повлияе, ако пратим посланик, с когото се познава прекалено добре. Ще пратя Мацуи, Мицухиде и Мами. Няма да се опитват да го укротят, а по-скоро просто ще проверят слуха.

— Това ще е добре — съгласи се Хидейоши.

После добави и заради Мурашиге, и заради Нобунага:

— Често казват, че лъжата на будисткия свещеник е по принуда, а бунтът в един самурайски род — по сметка. Не бива да се оставяте да ви въвлекат в сражение — това ще бъде само от полза на Мори.

— Знам.

— Бих искал да изчакам изхода на пратеничеството, но ме тревожи положението в Харима. Навярно скоро ще трябва да си взема довиждане.

— Наистина ли?

В гласа на Нобунага се долавяше неохота да го пусне да си върви.

— А откъде ще минеш на връщане? Сигурно няма да можеш да прекосиш Хього.

— Не се безпокойте, има път и по море.

— Е, каквото и да стане, ще те държа в течение. И не забравяй да ми пращаш известия.

Хидейоши най-сетне се сбогува. Макар да бе уморен, той прекоси езерото Бива от Адзучи до Оцу, пренощува в храма Мии и на следващия ден свърна към Киото. Прати напред двама оръженосци със заръката да уредят в Сакай да го чака кораб, а самият, заедно със служителите си, пое по пътя към храма Нандзен. Там обяви, че ще спрат за кратка почивка.

В храма имаше един човек, с когото много искаше да се срещне. Разбира се, това бе Такенака Ханбей, който се възстановяваше от болестта в една килия зад стените на храма.

Монасите се смутиха от внезапното пристигане на такъв висок гост, но Хидейоши отведе един от тях настрани и помоли да пропуснат посрещането, каквото обикновено биха устроили на гост с неговото положение.

— Всичките ми служители си носят храна, така че не си правете труд за друго, освен гореща вода за чая. И понеже спрях само да се видя с Такенака Ханбей, няма нужда да ме посрещате нито със саке, нито с чай. След като поговоря с Ханбей, ще ви бъда благодарен, ако приготвите нещо леко за ядене.

Накрая попита:

— Поправи ли се болният, откакто е пристигнал?

— Изглежда, че подобрението му е съвсем малко, господарю — отвърна печално свещеникът.

— Редовно ли взема лекарствата си?

— И сутрин, и вечер.

— И лекарят го посещава редовно?

— Да, идва един лекар от столицата, а личният доктор на господаря Нобунага редовно го навестява.

— Станал ли е от леглото?

— Не, през последните три дни само лежи.

— Къде е сега?

— В килията, далеч от шума.

Когато Хидейоши излезе в градината, един от прислужниците които помагаха на Ханбей, изтича навън да го посрещне.

— Тъкмо се преоблича, за да може да се срещне с вас, господарю — каза момчето.

— Не трябва да става — възрази Хидейоши и бързо закрачи към къщичката.

Щом чу, че Хидейоши идва, Ханбей накара да махнат болничната му постеля и докато самият се преобличаше, нареди на един слуга да помете стаята. После обу някакви дървени обуща, наведе се над поточето, което се виеше между хризантемите до бамбуковата порта и изми устата и ръцете си. Обърна се от нечие потупване по рамото.

— О, не знаех, че сте тук.

Ханбей бързо коленичи на земята.

— Насам, господарю — каза той и покани Хидейоши в стаята си.

Хидейоши доволно седна на рогозката. В стаята нямаше нищо, освен мастилена рисунка на някой от учителите по Дзен. Сред цветовете на Адзучи облеклото на Хидейоши напълно се губеше, но тук в това просто убежище и наметката, и доспехите му изглеждаха ярки и внушителни.

Като се кланяше вървейки, Ханбей заобиколи и се качи на терасата, където сложи една-едничка бяла хризантема в поставката за цветя, изрязана от кухо бамбуково стъбло. Приседна кротко до Хидейоши и остави вазата в ниша на стената.

Хидейоши разбра — макар да бяха махнали болничната постеля, Ханбей се боеше че мирисът на лекарства и застоялият въздух в стаята още не са се разнесли и вместо с благовоние, се опитваше да освежи помещението с мириса на това цвете.

— Въобще не ми пречи. Изобщо не мислете за това — каза той с внимание и загрижено погледна приятеля си. — Не ви ли е трудно да ставате така от леглото, Ханбей?

Ханбей се отдръпна на малко разстояние и още веднъж се поклони ниско. Дори през официалното му държание, обаче, по лицето му прозираше радостта от посещението на Хидейоши.