Ейджи Йошикава - Тайко

— Моля, не се тревожете — започна той. — Последните няколко дни времето се застуди и затова внимавам все да стоя вътре под завивките. Днес обаче почна да се затопля и тъкмо си мислех, че трябва да стана от леглото.

— Доста скоро в Киото ще дойде зимата и казват, че сутрин и през нощта е особено студено. Дали да не се преместите тогава на по-топло място?

— Не, не. С всеки ден се поправям все повече. Преди да е дошла зимата, ще съм оздравял.

— Ако наистина се поправяте, това още повече е причина да не излизате тази зима от болничната стая. Този път трябва да се възстановявате напълно. Тялото ви не е само ваше, нали?

— Мислите за мене повече, отколкото заслужавам.

Ханбей отпусна рамене и сведе поглед. Ръцете му се плъзнаха по колената и заедно със сълзите докоснаха пода, към който се приведе в знак на признателност. За миг не каза нищо.

„Ах, толкова е отслабнал“, помисли си Хидейоши и въздъхна. Китките на притиснатите към рогозката ръце бяха така изтънели, а плътта по скулите му — тъй изпита. Нима тази изтощителна болест е наистина неизлечима? При тази мисъл Хидейоши усети болка в гърдите си. Та кой в крайна сметка измъкна този болнав човек против волята му навън, сред объркания свят? На колко бойни поля подгизваше от дъжда и премръзваше от вятъра? И кой, дори и по време на мир, го излагаше на трудностите и на вътрешни дела, и на дипломатически отношения, без дори и да помисли за ден почивка? Ханбей бе човек, на когото би трябвало да гледа като на учител, но се бе отнасял с него също като с всеки един служител.

Хидейоши чувстваше, че носи вината за сериозността на положението на Ханбей и накрая, като отмести поглед встрани, сам зарони тежки сълзи. Бялата хризантема в бамбуковата поставка пред него, поела вода, побеля още повече и още по-силно замириса.

Ханбей мълчаливо се винеше заради сълзите на Хидейоши. Непростима проява на непокорство като служител и липса на решителност като воин бе да обезкуражава своя господар, когато военните му отговорности са така тежки.

— Мислих, че ще сте изтощен след този дълъг поход и затова откъснах тази хризантема от градината — каза Ханбей.

Хидейоши замълча, но погледът му бе привлечен от цветето. Изглеждаше облекчен, че темата на разговора се промени.

— Какъв чудесен мирис. Предполагам, хризантемите по връх Хираи са цъфтели, но аз не съм забелязал мириса или цвета им. Сигурно сме ги изпотъпкали с окървавените си сандали — засмя се той, като се опитваше да ободри боледуващия Ханбей.

Съчувствието, което Ханбей проявяваше към господаря си, се равняваше на усилията на този да ободри своя служител.

— Докато седя така, наистина мога да разбера колко трудно е да поддържам пълно съгласие между тялото и ума си — каза Хидейоши. — Бойното поле заема времето и огрубява нрава ми. Тук се чувствам спокоен и щастлив. Някак си ми се струва, че виждам всичко по-ясно и че се изпълвам с чудна решимост.

— Е, очевидно хората ценят покоя и душевното спокойствие, но няма същинска полза да станеш, както казват, човек на отдиха — такъв живот е празен. Вие, господарю, не си давате и минута почивка между една грижа и тази, която идва след нея. Допускам, за вас е чудотворен лек да се порадвате на този неочакван миг спокойствие. А аз…

Ханбей сигурно щеше да се обвини и отново да поднесе извинения, затова Хидейоши неочаквано го прекъсна:

— Между другото, чухте ли новината за бунта на Араки Мурашиге?

— Да, снощи тук дойде един човек с подробни известия.

Ханбей каза това, без дори да повдигне вежда, сякаш бе от малко значение.

— Е, бих искал да поговорим малко за това — каза Хидейоши и премести коленете си по-напред. — На съвета на господаря Нобунага в Адзучи решиха в общи черти да изслушат оплакванията на Мурашиге и после да направят всичко възможно да го укротят и да се споразумеят с него. Чудя се обаче дали това наистина е добро хрумване. А какво ще правим, ако Мурашиге сериозно се разбунтува? Бих искал да чуя откровеното ви мнение. Това, всъщност, е втората причина, заради която дойдох тук.

Хидейоши питаше за план как да се справят с положението, но Ханбей му отвърна кратко:

— Мисля, че така е добре. Това е много умно решение.

— Е, ако пратят от Адзучи вестоносец с успокояващи думи, ще бъде ли умиротворена крепостта Итами без произшествия?

— Не, разбира се, че не.

Ханбей поклати глава.

— Няма. Мисля, че сега, когато там са развели знамето на бунта, с положителност няма отново да го свият и да се покорят на Адзучи.