Ейджи Йошикава - Тайко

След няколко дни тези същите обаче щяха да чуят нещо още по-неочаквано — новина, която предизвика у тях отвращение и недоверие. Яманака Шиканосуке станал служител на рода Мори и в замяна на бъдещата си вярност получил една крепост в Суо.

— Що за глупаво псе?!

— Този човек не е достоен да бъде сред самураи!

Скоро името на Яманака Шиканосуке не будеше друго освен презрение. От двадесет години насам и врагове, и свои еднакво го смятаха за воин с несломима преданост, останал непреклонен сред множество трудности. Сега обаче хората се срамуваха, че така лошо са се заблуждавали. Омразата им бе съизмерима с по-раншната слава на Шиканосуке.

Този видимо изобщо не даваше ухо за всеобщите укори. През най-горещото време на седмия месец, поведоха него, семейството и служителите му към новото им имение в Суо. Придружаваха ги няколкостотин войници на Мори, които на думи ги водеха, но всъщност ни повече, ни по-малко ги охраняваха. Шиканосуке бе като пленен тигър, който все още може по всяко време да се разбеснее. Преди да са го затворили в клетка и приучили да получава храна, новите му съюзници не се чувстваха същински уверени. След няколкодневен преход стигнаха брода на река Абе в подножието на връх Мацу.

Шиканосуке слезе от седлото и седна на една голяма скала с лице към речния бряг.

Амано Кии от рода Мори също слезе и се приближи към него.

— Жените и децата вървят бавно — каза той, — затова ще ги пуснем първи да пресекат реката. Починете си за малко тук.

Шиканосуке само кимна. Напоследък не искаше да пилее думите си и бе станал доста мълчалив. Кии отиде до брода и извика нещо на мъжете на брега. Имаше само една-две лодки. Съпругата, синовете и служителите на Шиканосуке се накачиха един след друг в тях, докато накрая лодките заприличаха на малки хълмове, и потеглиха за отсрещния бряг.

Като гледаше натам, Шиканосуке избърса потта от лицето си и помоли своя прислужник да натопи парче плат в ледените води на реката. Другият му останал слуга беше отвел надолу коня си на водопой.

Зеленокрили насекоми жужаха около Шиканосуке. Бледа луна се показваше в късното следобедно небе. По земята пълзеше разцъфнал глог.

— Шиндза! Хикоемон! Сега е възможността! — прошепна най-старият син на Кии, Мотоаки, на двама мъже, застанали в сянката на няколко дървета, под които бяха вързани десетина коне.

Шиканосуке не ги забеляза. Лодката със семейството му почти бе стигнала средата на реката.

Речният вятър изпълваше гърдите му и цялата гледка замайваше просълзения му поглед. Сега той тъжеше и жалеше. Като съпруг и баща, сърцето му се късаше при мисълта за неговото останало без дом семейство.

Дори и най-храбрият воин има чувства, а за Шиканосуке казваха, че е по-мек от повечето мъже. Смелостта и доблестният дух пареха сега в очите му по-силно от горещото лятно слънце. Бе изоставен от Нобунага, скъса с Хидейоши, предаде крепостта Кодзуки и след това поднесе главата на своя господар на враговете му.

А сега още е тук и упорито се е вкопчил за живота. Какви бяха надеждите му? Каква чест му бе останала? Обидите на околните му се струваха като свирукането на скакалците, които сега подскачаха около него. Но докато ги слушаше и хладният ветрец облъхваше гърдите му, той нехаеше.

Това стихотворение бе написал преди доста години. Сега си го каза наум. Спомни си, какво се бе клел на своята майка, която го окуражаваше като млад, на предишния си господар и на боговете и как заричаше новата луна в пустото небе, преди да влезе в сражение:

— Дари ме с всякаква трудност!

Една по една бе успявал да преодолее всички трудности досега. Шиканосуке смяташе, че това е най-голямата радост за един мъж и най-доброто удовлетворение за самия него.

Сто изпитания, сами по себе си, не са причина за тъга. Като вървеше с тази своя вяра през живота, при всичките премеждия Шиканосуке бе изпитал и голяма радост. Продължи да гледа така на нещата дори и когато вестоносецът на Хидейоши му съобщи, че Нобунага е променил плановете си. Истината бе, че за миг се обезкуражи, но не обвини никого. Нито пък почувства горчивина. Никога, дори и сега, не бе потъвал в отчаяние и не си бе мислил: „Това е краят“. Вместо това гореше от очакване. „Още съм жив и ще живея чак докато пресекне дъхът ми!“ Имаше една голяма надежда — да се приближи до своя смъртен враг Кикава Мотохару и да умре, пронизвайки го в сърцето. Веднъж отнел живота на Кикава, с радост ще срещне своя предишен господар в отвъдното.