Ейджи Йошикава - Тайко

После се обърна отново към оръженосците и каза:

— Идете да поканите и Канбей. Жалко би било, ако той не види луната.

И прати един да изтича до палатката на Канбей.

Мястото за съзерцаване на луната бе приготвено под един голям бор. В бутилки със закривени гърла имаше студено саке, а върху квадратни подноси от кипарисово дърво — храна. Макар че обстановката надали бе разкошна, това беше напълно достатъчно за кратък отдих през време на военен поход, особено като се вземе предвид греещата отгоре луна. Тримата мъже седнаха в редица на рогозката — Хидейоши по средата, Канбей и Ханбей от двете му страни.

И тримата се вглеждаха в едно и също светило, но у всекиго то събуждаше напълно различни мисли. Хидейоши се сети за полята на Накамура, Ханбей си припомняше вълшебната луна над връх Бодай, а Канбей разсъждаваше за дните, които ги очакват.

— Студено ли ти е, Ханбей? — попита Канбей приятеля си.

Може би от внезапна загриженост, Хидейоши също се обърна и погледна към него.

— Не, добре ми е.

Ханбей поклати глава, но тъкмо в този миг лицето му бе на вид по-бледо от луната.

„Този надарен мъж има крехко здраве“, въздъхна нерадостно Хидейоши. Тревожеше се за това далеч повече от самия Ханбей.

Веднъж, докато яздеха към Нагахама, той повърна кръв, а през време на северния поход често боледуваше. Щом потеглиха този път, Хидейоши се опита да спре приятеля си да дойде, като настоя, че това ще значи да се пренапрегне.

— За какво говорите? — отвърна безгрижно Ханбей и в крайна сметка дойде с тях на бойното поле.

За Хидейоши бе успокоение да има Ханбей до себе си. Той излъчваше и видима, и невидима сила — отношенията им бяха като между господар и служител, но дълбоко в сърцето си Хидейоши гледаше на този човек като на свой учител. Особено сега, когато стоеше пред трудностите на западния поход, войната се проточваше, а мнозина от останалите пълководци бяха изпълнени със завист срещу му. Наближаваше най-стръмния склон в своя живот и това правеше подкрепата на Ханбей още по-важна.

Откакто навлязоха в западните области обаче, Ханбей на два пъти вече се разболя. Хидейоши бе така разтревожен, че му нареди да отиде при лекар в Киото. Но Ханбей се върна съвсем бързо.

— Боледувам, откакто съм се родил, тъй че съм привикнал с всичко това. В моя случай лечението би било безполезно. Животът на боеца е на бойното поле.

С тези думи той заработи в щаба с не по-малко от предишното усърдие, без дори съвсем дребен признак на умора. Телесната му слабост обаче не изчезна и колкото и силен да беше духом, нямаше начин по който да надвие болестта.

Докато войската се местеше от Таджима ги заваля проливен дъжд. Навярно заради изпитанията през това пътуване, Ханбей заяви, че не се чувствува добре със здравето и след като разпънаха лагер на връх Хираи, два дни не се показа пред Хидейоши. За него това бе обичайно докато боледува; най-вероятно не искаше да дава на своя господар повод за притеснение. Но тъй като през последните няколко дни Ханбей имаше здрав вид, Хидейоши помисли, че ще могат да поседят под луната и да поговорят, както не бяха правили от дълго време насам. Както Хидейоши се опасяваше обаче, в цвета на лицето на Ханбей имаше нещо не съвсем нормално и то не идваше просто от лунната светлина.

Щом усети загрижеността на Хидейоши и Канбей, Ханбей умишлено насочи разговора към друга тема.

— Канбей, според новината, която получих вчера от един служител в родната ми област, синът ви Шоджумару е съвсем здрав и най-сетне и привикнал към своята нова среда.

— След като той е във вашата област, Ханбей, аз съм съвсем спокоен. Дори рядко си помислям за това.

За малко двамата разговаряха за Канбеевия син. Докато слушаше тази беседа между бащи, Хидейоши, който още нямаше собствени деца, не можеше да не изпита известна завист. Шоджумару беше наследник на Канбей, но когато този разбра какво крие бъдещето, прати сина си при Нобунага, като залог за благонадеждност.

Повериха младия заложник на грижите на Ханбей, който го настани в крепостта Фува и се отнасяше към него, сякаш му е собствен син. Така, свързани от своята служба на Хидейоши, Канбей и Ханбей бяха станали и приятели. И макар като пълководци да си съперничеха, помежду им нямаше и най-малка ревност. Поговорката, че „двама големи не могат да стоят под един покрив“ надали важеше в полевия щаб на Хидейоши.

Докато наблюдаваше луната, пиеше саке и разговаряше за великите хора на миналото и настоящето, за възхода и упадъка на области и родове, Ханбей сякаш успя да забрави болестта си.