Ейджи Йошикава - Тайко

— По чия заповед направи това? Ако е била на Хидейоши, то добре ще го поразпитам! Той да влиза в какъв да е съюз с двете области Бидзен и Мимасака е най-голяма дързост. Върни се и му кажи това!

После, сякаш тези укори не са били достатъчни, продължи:

— Според писмото на Хидейоши след няколко дни, той ще дойде в Адзучи заедно с Укита Наоие. Кажи му, че няма да се срещна с Наоие, дори ако наистина пристигне тук. Всъщност, не искам да виждам и самия Хидейоши!

Бе така ядосан, че дори Канбей не можеше да го успокои. Дошъл напразно, той се върна в Харима, изпълнен с чувства на недоволство.

Макар че, предвид всички трудности, през които бе преминал Хидейоши, той се срамуваше да му каже какво точно се е случило, надали можеше да запази станалото в тайна. Щом погледна крадешком към лицето на господаря си, Канбей забеляза как по изпитите му страни се появява вяла усмивка.

— Да, разбирам — каза Хидейоши. — Ядосал се е, понеже на собствена глава съм сключил един ненужен съюз.

Той изглежда не бе така обезкуражен като Канбей.

— Допускам, че господарят Нобунага е очаквал от нас да разгромим Укита, за да може да раздели земите им между своите служители.

После, като се опитваше да утеши падналия духом Канбей, добави:

— Щом нещата не тръгнат според замисъла, се стига до истинска битка. Плановете които си готвил предишната нощ, на сутринта се променят, а онези от сутринта до следобед са вече други.

От своя страна Канбей изведнъж осъзна, че може да посвети целия си живот на този човек. Дълбоко в сърцето си усещаше, че дори не би мигнал да умре заради Хидейоши.

Хидейоши виждаше право в сърцето на Нобунага. Щом наистина знае как да му служи, очевидно неговият начин на мислене му е ясен. При все това, Канбей ясно разбираше, че настоящето доверие и положение на Хидейоши са спечелени с двадесет години усърдна служба.

— Е, тогава значи ли това, че сте сключили съюза с Укита, макар и да сте знаели, че това ще бъде против желанието на господаря Нобунага? — попита Канбей.

— Като зная желанията на господаря, нямаше съмнение, че той ще се ядоса. Когато Такенака Ханбей съобщи за покоряването на Ашика, Негово Височество бе така радостен, че щедро възнагради и Ханбей, и мене. Със сигурност му е било ясно, че това обстоятелство ще улесни падането на Укита, а едно успешно нападение би му позволило да раздели тяхната област и да я раздаде в награда за различни заслуги. Сега обаче, когато накарах Укита да ни се подчинят, не можем току-така да отнемем земите им, нали?

— Когато обяснявате нещата по този начин, мога да разбера намеренията на господаря Нобунага. Той обаче бе толкова ядосан, че няма лесно да ви се даде възможност за откровен разговор с него. Каза, че ако Укита Наоие дойде в Адзучи или дори ако вие дойдете да се застъпите за него, няма да приеме нито единия от вас.

— Независимо колко е сърдит, аз ще трябва да говоря с него. Когато съпруг и съпруга са си сърдити, има начини да се заобиколи кавгата, но няма полза да избягваш гнева на своя господар. Нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от това да отида да се извиня, дори и да си спечеля един бой и той да ми крещи, докато с глупав вид лежа проснат в нозете му.

Хидейоши държеше в ръцете си писмената клетва, изискана от Укита Наоие, но той бе само предводител на походна войска. Ако няма одобрението на Нобунага, договорът би станал безполезен.

Освен това, като чиста проява на учтивост, обичаят изискваше Укита Наоие да отиде в Адзучи, да положи клетва пред Нобунага и да се осведоми за неговите заповеди. В уречения предварително ден Хидейоши го придружи дотам. Гневът на Нобунага обаче още не се бе разнесъл.

— Няма да се срещна с тях — това бе всичко, което той пожела да каже на Хидейоши посредством един от прислужниците си.

Хидейоши не знаеше какво да прави. Можеше само да чака. Върна се в стаята за гости, където седеше Наоие и му съобщи за изхода.

— Негово Височество днес не е в особено добро настроение. Ще ме изчакате ли за малко в жилището си?

— Неразположен ли е той? — попита натъжен Наоие.

Когато помоли за мир, той не търсеше съжалението на Нобунага. Все още можеше да разчита на страховита войска. „Какво е станало? Защо е този хладен прием?“ Тези думи така и не излязоха от устата му, но не можеше да не си ги мисли с негодувание.

Наоие не беше в състояние да търпи по-нататъшни унижения. Започна да си мисли, че би трябвало да се върне в своята област и да прати тук повторно поздрави, каквито вече да подхождат между двама врагове.