Ейджи Йошикава - Тайко

В един момент Хидейоши бе заспал. Което не ще рече, че бе легнал на пода — просто седеше там с вид, че се е отдал на съзерцание. От време на време кимваше с глава. Умееше да спи. Бе развил тази способност в тежките условия на своята младост и така добре се владееше, че можеше да задреме, когато пожелае, независимо от времето и мястото.

Събуди се от звук на барабан. Някой беше отнесъл подносите с храната и сакето. Само лампите блещукаха още с бяла светлина. Лекото замайване бе изчезнало и умората беше напуснала тялото му. В същото време изпитваше някакво чувство на бодрост, което обгръщаше цялото му същество. Преди да заспи, в крепостта витаеха тъга и потиснатост; сега обаче, с шума на тъпан и на смеещи се гласове, всичко се бе променило и странно, но отнякъде сякаш се носеше мека топлина.

Не можеше да не се чувства като омагьосан. Но бе напълно буден и всичко наоколо беше действителност. Можеше да чуе звука на барабан и нечия песен. Идваха от кулата, бяха далечни и неясни, но бе сигурен, че някой преди малко избухна в смях.

Хидейоши внезапно усети нужда от чуждо присъствие и излезе на терасата. В господарското жилище от другата страна на широката централна градина се виждаха голям брой лампи и хора. Лек ветрец донасяше мириса на саке и когато духна в неговата посока, той долови как някакъв самурай бие барабана и припява:

Да, особено ако няма да видиш утрото. Това беше съкровената мъдрост на Хидейоши. Той, който мразеше тъмнината и обичаше всичко светло, бе открил нещо благословено на този свят. Почти несъзнателно закрачи в посока на веселието, привлечен от пеещите гласове. Покрай него бързешком претичваха слуги. Носеха едно буре саке и големи подноси, отрупани с храна.

Бързаха със същото въодушевление, което навярно биха показали в една битка за крепостта. Празненството с положителност беше весело и по всяко лице се четеше радостта от живота. Това бе достатъчно да накара Хидейоши малко да се усъмни.

— Хей! Това не е ли господарят Хидейоши?

— О, генерал Микава.

— Не успях да ви намеря в стаята за гости и ви търсих навсякъде.

Страните на Микава също бяха поруменели от сакето и той вече не изглеждаше така изпит.

— Какво е цялото това веселие в кулата? — попита Хидейоши.

— Не се тревожете. Както ви обещах, всичко ще приключи до Часа на глигана. Казват, че тъй като до един трябва да умрем, то най-добре е това да стане по достоен начин. Господарят Нагамаса и всичките му хора са в добро настроение, затова той отвори бъчвите със саке в крепостта и нареди да разгласят, че ще има самурайско събиране. Така ще пият за сбогуване, преди да напуснат този свят.

— А неговото сбогуване с жената и децата му?

— За това вече се погрижи.

През опиянението, в очите на Микава отново избликнаха сълзи. Самурайско събиране — това бе нещо обичайно във всеки род, събитие при което железните прегради между съсловията и между господари и служители се вдигаха и всички се веселяха с пиене и песни.

Събирането имаше двоен смисъл — на сбогуване на Нагамаса с неговите служители, които щяха да срещнат смъртта си и с жената и децата му, които щяха да живеят.

— Но за мен ще е скучно просто да се скрия някъде до Часа на глигана — каза Хидейоши. — С ваше позволение бих искал да участвам в празненството.

— Тъкмо затова обикалях да ви търся. Това желае и Негово Височество.

— Какво?! Господарят Нагамаса иска аз да дойда ли?

— Казва, че след като поверява съпругата и децата си на рода Ода, от сега нататък вие трябва да се грижите за тях. Особено за малките му деца.

— Не трябва да се тревожи! И бих искал да му кажа това лично. Бихте ли ме завел при него?

Хидейоши последва Микава в една голяма зала за угощения. Всички погледи в стаята се обърнаха към него. Мирис на саке изпълваше въздуха. Естествено, всички седяха в пълно въоръжение и мъжете до един бяха решени да умрат. Щяха да загинат заедно — като брулени от вятъра цветове, готови да се откъснат всички наведнъж. Сега обаче, докато се веселяха така, както никога, изведнъж пред тях се явяваше врагът! Мнозинството гледаха яростно Хидейоши с кръвясали очи — очи, пред които повечето хора биха се свили от страх.