Ейджи Йошикава - Тайко

Внезапно един млад самурай, облечен в извезани с черен ширит доспехи, се спусна с такава бързина напред, че почти удари Нобунага с копието си.

— Господарю! — рече той задъхано.

— Коленичи! — заповяда му един от военачалниците. — Остави копието зад себе си!

Младежът падна тежко на колене под погледите на заобиколилите Нобунага служители.

— Господарят Хидейоши се върна току-що. Успял е без произшествие да се измъкне от крепостта.

— Какво?! Хидейоши се е върнал ли? — възкликна Нобунага. — Сам ли е? — продължи той бързо.

— Дойде с трима мъже от рода Асаи — допълни младият вестоносец, — а също и с господарката Оичи и децата й.

Нобунага трепереше.

— Сигурен ли си в това? Видя ли ги наистина?

— Неколцина от нас ги пазехме на връщане, веднага след като излязоха от крепостта, която се срутваше в пламъци. Бяха изтощени и затова ги отведохме на сигурно място и им дадохме малко вода. Господарят Хидейоши ми нареди да изтичам напред и да ви доложа всичко това.

— Ти си служител на Хидейоши — как ти е името? — попита Нобунага.

— Главен оръженосец съм — Хорио Мосуке.

— Благодаря, че ми носиш такава добра вест. Сега иди си почини.

— Благодаря ви, господарю, но битката още е в разгара си.

След тези думи Мосуке бързо се сбогува и се спусна към далечната шумотевица на сражаващите се.

— Помощ свише… — промълви някой встрани и въздъхна.

Беше Кацуие. Останалите военачалници също поздравиха Нобунага.

— Това е неочаквана милост на боговете. Трябва да сте много радостен.

Помежду им без думи се прокрадна нишката на едно чувство. Тези мъже завиждаха на постигнатото от Хидейоши, а те бяха и същите, които настояха той да бъде изоставен и да се побърза с общото нападение над крепостта.

При все това радостта на Нобунага не знаеше граница и отличното му настроение незабавно стана причина станът да се изпълни с по-ведър дух. Докато останалите поднасяха поздравленията си, проницателният Кацуие каза тихо на Нобунага:

— Да го посрещна ли?

Като получи разрешението на господаря си, той бързо се отправи с няколко служители надолу по стръмния склон към крепостта. Най-сетне дългоочакваната Оичи се изкачи под закрилата на Хидейоши към шатрата на възвишението. Отпред крачеше малък отряд войници с факли в ръцете. Хидейоши вървеше задъхан подире им, като все още носеше Чача на гърба си.

Първото, което видя Нобунага, беше потта по челото на Хидейоши, която лъщеше под светлината на факлите. После последва старият военачалник Фуджикаге Микава и двамата възпитатели, всеки понесъл на гръб по едно от децата. Нобунага мълчаливо се загледа в малките. Лицето му не изразяваше съвършено никакво чувство. После, от около двадесет разкрача по-назад, се появи Шибата Кацуие. Една бяла ръка се държеше за рамото на доспехите му. Ръката беше на Оичи, вече полузашеметена.

— Господарке Оичи — каза Кацуие, — брат ви е тук пред вас.

Той бързо я отведе при Нобунага.

Щом дойде изцяло на себе си, тя успя единствено да заплаче. За миг женските ридания заглушиха всеки друг шум в лагера. Те разкъсаха сърцата дори на присъстващите стари пълководци. Нобунага обаче гледаше с негодувание. Това беше онази обична сестра, за която само допреди минути се тревожеше така много. Защо сега не я посреща с радост? Развали ли нещо настроението му? Военачалниците бяха озадачени. Положението бе неразбираемо дори за Хидейоши. Приближените служители на Нобунага постоянно се тревожеха заради бързите промени в настроението на техния господар. Щом видяха познатото изражение на лицето му, нито един от тях не можеше да стори друго, освен да стоят мълчаливо; посред това мълчание за самия Нобунага се оказа трудно да се усмихне.

Между служителите на Нобунага нямаше много, които да могат да четат неговите скрити мисли и да проникват зад непостоянното му и потайно аз. Всъщност Хидейоши и отсъстващият Акечи Мицухиде бяха горе-долу единствените с такава способност.

За миг Хидейоши гледаше какво става и тъй като изглежда никой не се канеше да направи нещо, той се обърна към Оичи:

— Стига, стига, господарке. Идете там и го поздравете. Няма смисъл само да стоите тук и да плачете от радост. Какво е станало? Брат и сестра сте, нали така?

Оичи не се помръдна — тя дори не можеше да погледне към брат си. В умът й бе само Нагамаса. За нея Нобунага не беше нищо повече от вражеския пълководец, погубил нейния съпруг и докарал я като посрамена пленница в противниковия стан.