Ейджи Йошикава - Тайко

Чинията пред него бе празна. Най-сетне чу шум от стъпки. В стаята влезе един учител по чайна церемония.

— Крепостта е обсадена и няма какво много да ви предложа, но Негово Височество ме помоли да приготвя вечеря за вас.

Учителят запали две лампи и разведри госта си.

— Е, сега при тези обстоятелства няма нужда да се тревожите заради моята вечеря. Вместо това бих искал да поговоря с генерал Микава. Съжалявам, че ви безпокоя, но бихте ли могли да го повикате?

Скоро след това Микава се появи. За малко под четири часа той бе остарял с десетина години — изглеждаше изгубил всякакво желание за живот и по клепачите му личаха следи от сълзи.

— Простете — каза той. — Бях ужасно неучтив.

— Сега наистина не е време да мислим за обичайните любезности — отвърна Хидейоши, — но се чудех какво прави господарят Нагамаса. Каза ли вече сбогом на Оичи и децата? Става късно.

— Съвършено сте прав. Но това, което заяви така храбро в началото господарят Нагамаса… сега, когато казва на жена си и децата, че трябва да го напуснат завинаги… мисля, можете да си представите…

Старият военачалник сведе поглед и избърса с пръст очите си.

— Господарката Оичи казва, че не иска да изостави своя съпруг, за да се върне при брата си. Постоянно спори с него и е трудно да се каже кога ще свърши всичко.

— Да, тогава…

— Спори дори с мен. Каза, че когато се омъжила, вече била решена тази крепост да бъде и неин гроб. Дори малката Чача сякаш разбира какво става с родителите й, плаче сърцераздирателно и пита защо трябва да се разделя с баща си и защо трябва да умира. Простете, генерал Хидейоши… неучтив съм с вас.

Той отново избърса очи, прокашля се и избухна в сълзи.

Хидейоши съчувстваше на това, което преживява Микава и повече от добре можеше да разбере скръбта на Нагамаса и Оичи. Той по-лесно от останалите хора се трогваше до сълзи и сега те бързо се застичаха по лицето му. Постоянно подсмърчаше и вдигаше очи към тавана. Не забрави обаче задачата си и се смъмри сам — не трябва да се оставя чувствата да го отклонят. Избърса сълзите си и продължи по-нататък.

— Обещах да почакам, но не можем да чакаме вечно. Бих искал да помоля сбогуването им да бъде ограничено по време. Би трябвало да кажете например до кой час.

— Естествено. Е… сам ще поема отговорност за това, но бих искал да ви помоля да почакате до Часа на глигана. Мога да заявя, че дотогава майката и децата ще са излезли от крепостта.

Хидейоши не отказа. И все пак нямаше време за толкова бавене — Нобунага бе решил преди залез-слънце да превземе Одани. Цялата войска стоеше в очакване. Макар Хидейоши да бе развял знамето, което даваше знак, че опитът за спасяване е бил успешен, вече мина твърде много време. Нямаше начин Нобунага или кой да е от военачалниците му да узнае какво става вътре в крепостта. Хидейоши можеше да си представи тяхната озадаченост през това време, различните мнения, които се носят из стана, нерешителността и объркването по лицето на Нобунага, който се вслушва в гласа на съмнението.

— Да, това е съвсем разумно — съгласи се Хидейоши. — Така да бъде. Нека се сбогуват, без да бързат, до Часа на глигана.

Ободрен от съгласието на Хидейоши, Микава се върна в кулата. По това време вечерният мрак вече се сгъстяваше. Прислужници и учителят по чайна церемония поднесоха на Хидейоши вкусни неща и саке, каквито обикновено не биха се намерили в обсадена крепост.

Щом слугите се оттеглиха, Хидейоши остана да пие сам. Сякаш цялото негово тяло попиваше есента от тънката лакирана чашка. Сакето бе такова, от което не можеш да се опиеш — студено и леко горчиво. Е, всеки би изпил това с наслада. Колко ли голяма е разликата между онези, които отиват на смърт и другите, които остават? Допускам, ако погледнем философски и се замислим за потока на хилядолетията, може да се каже, че е само един миг. С всички сили се опита да се засмее на глас. Но всеки път, щом отпиеше, сакето охлаждаше сърцето му. Чувстваше се, някак си, сякаш сред потискащата тишина го притискат ридания.

Риданията и скръбта на Оичи, Нагамаса, невинните личица на децата — можеше да си представи какво се разиграва в кулата. „Какво щеше да е, ако аз бях Асаи Нагамаса?“, запита се той сам. И след като си помисли така, чувствата му изведнъж свърнаха нанякъде и той си спомни своите последни думи към Нене:

— Аз съм самурай. Този път може да загина в някоя битка. Ако ме убият, трябва да се омъжиш отново, преди да си станала на трийсет. След като минеш трийсетте, красотата ти ще повехне и възможността за щастлива женитба ще е много малка. Способна си да разсъждаваш, а за един човек е по-добре да може да отличава доброто от лошото в този живот. Ако минеш значи тридесетте, избери си добър път с твоето собствено чувство и разсъдък. Няма да ти нареждам да се омъжиш повторно. И още, ако имаме дете, подготви на това дете такова бъдеще, че млада ли си или напреднала в годините, да бъде твоя опора. Не се отдавай на женски оплаквания. Мисли като майка и във всичко, което правиш, използвай своя майчин разсъдък.