Ейджи Йошикава - Тайко

Докато говореше, Хидейоши вдигна Манджу и го взе в ръцете си. Като видя облекчението, което се разля по лицето на Нагамаса, той рязко пристъпи към него, сложи в неговите ръце детето и се просна по очи в нозете му.

— Горещо моля за прошка заради тази жестока и груба постъпка — от самото начало сърцето ми не участваше в нея. Прибягнах до такова средство най-вече за да се опитам да облекча положението на господаря Нобунага. Но също смятах достойно за съжаление и това, че един самурай, който докрай показа такава възхитителна решимост, може отсега нататък да си спечели името на някой, който в своите последни мигове е загубил власт над себе си. Не грешете, господарю — това бе отчасти и заради вас самия. Моля, благоволете да освободите оттук Оичи и децата й.

Не се чувстваше в действителност тъй, сякаш се обръща с молба към вражески предводител. Виждаше сърцето на този човек и изцяло му разкриваше своите истински чувства. Бе коленичил почтително пред Нагамаса с кръстосани върху гърдите ръце и беше очевидно, че този жест изразява пълна искреност.

Господарят затвори очи и мълчаливо го изслуша. Скръсти ръце и заби пети в земята. Приличаше досущ на статуя в пълно бойно снаряжение. Хидейоши като че изричаше молитва към душата на Нагамаса, който сякаш се бе превърнал, както самият Хидейоши каза на влизане в крепостта, в жив труп.

Сърцата на тези двама мъже, единият погълнат от молитвата, а другият — от смъртта, за един миг се докоснаха. Преградата между враговете се вдигна и обърканите чувства, които Нагамаса изпитваше към Нобунага, изведнъж паднаха от тялото му като стара мазилка.

— Микава, отведи някъде господаря Хидейоши и остани за малко с него. Бих искал да имам време да се сбогувам.

— Да се сбогувате ли?

— Отивам си от този свят и искам да кажа сбогом на съпругата и децата си. Вече очаквам смъртта и дори устроих за себе си погребална служба, но… нима раздялата приживе може да е по-лека от раздялата в мига на смъртта? Вярвам, пратеникът на господаря Нобунага ще се съгласи, че това е по-лошо.

Хидейоши изумен вдигна поглед и се взря в мъжа пред себе си.

— Нима казвате, че Оичи и децата й могат да си тръгнат оттук?

— Да хвърлям съпругата и децата си в прегръдките на смъртта и да ги оставям да загинат заедно с тази крепост бе недостойно. Смятах, че моето тяло е вече мъртво, а все пак плоските предразсъдъци и злите страсти не са ме били оставили. Това, което казахте, ме накара да изпитам срам. Горещо ви моля да се грижите за Оичи, която е все още млада, и за децата ми.

— Залагам за това живота си, господарю.

Хидейоши се поклони доземи. В този миг можеше вече да зърне радостното лице на Нобунага.

— Е, тогава ще се срещнем по-късно — каза Нагамаса и се обърна да си върви.

С широки крачки той се отдалечи към кулата.

Микава отведе Хидейоши, този път като официален пратеник на Нобунага, в една стая за гости.

В погледа на Хидейоши се прочете облекчение. После се обърна и рече на Микава:

— Простете, но бихте ли почакали за миг, докато дам знак на хората вън от крепостта?

— Знак ли?

Микава имаше подозрения, и то не без основание.

Хидейоши обаче продължи, сякаш молбата му е съвсем естествена.

— Точно така. Обещах им това, когато идвах за насам по заповед на господаря Нобунага. Ако нещата не тръгнеха на добре, трябваше, дори с цената на живота си, да запаля огън в знак за отказа на господаря Нагамаса. Тогава господарят Нобунага щеше начаса да нападне крепостта. Ако от друга страна всичко мине благополучно и успея да се срещна с господаря Нагамаса, трябваше да вдигна знаме. При всички случаи се договорихме отрядите просто да чакат, докато не им се даде знак.

Микава изглежда се изненада от всички тези приготовления. Това, което обаче най-много го озадачи, бе сигналната ракета, която Хидейоши беше скрил до огнището в чаения павилион.

След като вдигна знамето и се върна в стаята за гости, Хидейоши се засмя и каза:

— Ако видех, че положението не е на добро, бях намислил да се затичам с всичка сила към павилиона и да ритна ракетата в огъня. И това щеше да е една чайна церемония!

Хидейоши остана сам. Повече от три часа минаха, откак Микава го доведе в стаята за гости и го помоли само за малко да почака.

„Той със сигурност не бърза много“, помисли си отегчен Хидейоши. В изрязания таван на празната стая вече се сгъстяваха вечерни сенки. Вътре бе достатъчно тъмно, за да запалят лампи и погледнеше ли навън, той можеше да види как залязващото късноесенно слънце обагря в наситено алено планините около крепостта.