Ейджи Йошикава - Тайко

Микава го поведе към чаения павилион. От един поглед към гърба на стария и побелял военачалник ставаше ясно, че той е вече отвъд живота и смъртта.

Павилионът бе малък и уединен, надолу по една алея между дърветата. Хидейоши седна и се усети в изцяло различен свят. Сред спокойствието на постройката, и домакинът, и гостът за момент се очистиха от кървищата на външния свят.

Беше краят на есента. Навън пърхаха листата на дърветата, но по излъскания дървен под не падаше и прашинка.

— Чух, че служителите на господаря Нобунага напоследък са усвоили чайното изкуство.

Като разговаряше приятелски, Микава посегна с черпака към железния чайник.

Хидейоши забеляза изискаността на събеседника си и побърза да се извини:

— Господарят Нобунага и служителите му са добре обучени в чайната церемония, но аз по природа съм несхватлив и не познавам дори основите й. Просто ми харесва вкусът.

Микава остави купичката и разбърка чая с клонка. Изящните му движения бяха почти женствени. Калените от доспехите ръце и тяло не изглеждаха ни най-малко вдървени. В тази стая, обзаведена единствено с купичка за чай и прост чайник, ярките цветове на доспехите на стария военачалник изглеждаха не на място.

„Достоен човек срещнах“, помисли си Хидейоши и повече, отколкото в чая, се потопи в нрава на мъжа до себе си. Как обаче да изведе Оичи вън от крепостта? Тъй като досега прилагаха неговия план, той се чувстваше отговорен за решаването и на тази задача.

Крепостта навярно ще падне който ден пожелаят, но нямаше да е от полза сега да прибързат и после да търсят скъпоценността между въглените. Освен това Нагамаса бе дал и на двете страни да разберат, че е решен да загине и че жена му е единодушна с него.

Невъзможната надежда на Нобунага беше в едно и също време да спечели битката и да си запази невредима Оичи.

— Моля, не се тревожете за официалностите — каза Микава и от мястото, където бе коленичил пред огнището, му предложи купичка чай.

Седнал по войнишки с кръстосани крака, Хидейоши неловко пое течността и я изпи на три големи глътки.

— А, хубав беше. Не съм мислел, че чаят може да има такъв добър вкус. Не се опитвам да ви полаская.

— Искате ли още една купичка?

— Не, утолих си жаждата. Или поне тази в устата. Не зная обаче как да уталожа жаждата в сърцето си. Вие имате вид на някой, с когото мога да говоря, генерал Микава. Бихте ли ме изслушали?

— Аз съм служител на рода Асаи, вие сте пратеник на Ода. От такова положение ще ви изслушам.

— Бих искал да ми посредничите да се срещна с господаря Нагамаса.

— Това ви беше отказано, докато стояхте пред крепостната порта. Пуснаха ви, тъй като казахте, че не идвате да се срещнете с господаря. Да дойдете дотук и после да се отмятате от думата си е нечестно и недостойно. Не мога да се поставя в такова положение и да ви позволя да се срещнете с него.

— Не, не. Не говоря за това да се срещна с живия господар Нагамаса. Като представител на Нобунага бих искал да окажа почит на неговата душа.

— Престанете да си играете с думите. Дори и да предадях намеренията ви на господаря, няма причина той да се съгласи да се срещне с вас. Надявах се да взема участие в най-високия воински обред, като пия с вас чай. Ако имате някакво чувство за приличие, то тръгнете си сега, преди да сте се посрамили.

„Не се помръдвай. Откажи да си ходиш.“ Хидейоши бе решен да не отстъпи и на педя, докато не постигне целта си. Седеше там и мълчеше. Простите думи явно няма да му помогнат нищо срещу този кален в битките стар пълководец.

— Е, ще ви изпратя обратно — предложи Микава.

Хидейоши мрачно погледна на другата страна и не каза нищо. Между това домакинът му си бе приготвил купичка чай. След като я изпи с достолепна сдържаност, той остави чаените принадлежности настрана.

— Знам, че е нелюбезно, но моля, позволете ми да остана тук още малко — каза Хидейоши и не се помръдна.

Изражението му подсказваше, че навярно не биха могли да го преместят дори с лост.

— Може да останете тук колкото поискате, но това няма да ви помогне с нищо.

— Не непременно.

— Няма две мнения по това, което казах точно преди малко. Какво ще правите тук?

— Сега слушам шума на водата, която ври в чайника.

— Чайника ли? — засмя се той. — И казахте, че не знаете нищо за Пътя на чая.

— Не, не знам и основните неща за чая, но този шум е някак приятен. Може би понеже през сегашния дълъг поход не съм слушал друго, освен бойни викове и цвилене на коне, но е извънредно приятен. Нека за миг остана тук сам и да премисля нещата за себе си.