Ейджи Йошикава - Тайко

Така пристигането на пратеник от Ода бе за тях като очаквано проясняване на хоризонта. Фува влезе в крепостта, отиде в стаята, където го чакаше Нагамаса и коленичи пред него.

Мъжете вътре го изгледаха с враждебно втренчени погледи. Косите им бяха разрошени, а по ръцете и главите си имаха рани. Коленичилият Фува заговори с такова смирение, че човек можеше да се усъмни дали въобще е военачалник.

— Имам честта да бъда пратеник на господаря Нобунага.

— На бойното поле не са необходими официални поздрави. Да преминем по същество — каза властно Нагамаса.

— Господарят Нобунага се възхищава от вашата вярност към рода Асакура, но днес Асакура вече са разбити и техният съюзник шогунът е в изгнание. И доброто, и лошото сега са отминали, значи защо родовете Ода и Асаи да трябва да се бият? И не само това, а господарят Нобунага е ваш шурей — вие сте обичният съпруг на неговата сестра.

— Чувал съм всичко това преди. Ако молите за мир, изцяло отказвам. Няма значение колко ще сте убедителен.

— С цялото дължимо вам уважение, на вас не ви остава да сторите нищо, освен да се предадете. Вашето държание досега бе достойно за пример. Защо не отстъпите крепостта като мъж и не осигурите бъдещето на рода си? Ако се съгласите, господарят Нобунага е готов да ви отстъпи цялата област Ямато.

Нагамаса се изсмя презрително. Изчака, докато пратеникът свърши да говори.

— Моля, предайте на господаря Нобунага, че няма да се хвана на такива хитри увещания. Това, което истински го занимава, съм не аз, а неговата сестра.

— Не подобава да се говори така.

— Казвайте, каквото искате — просъска той, — но се върнете и му предайте, че не възнамерявам да се спася, като използвам съпругата си. А най-добре да кажете на Нобунага да се убеди веднъж завинаги, че Оичи е моя жена, а не вече негова сестра.

— Е, тогава да приемам ли, че каквото и да става, сте решен да споделите съдбата на тази крепост?

— Решен съм на това не само за себе си, но и за Оичи.

— Тогава няма какво повече да се казва.

С тези думи Фува се върна право в лагера на Нобунага. След това крепостта се изпълни с мрака на безнадеждността — или по-скоро на празнотата. Войниците, които очакваха от пратеника на Ода мир, можеха да предполагат само, че разговорите са се провалили. Сега ги обзе открито отчаяние, тъй като за кратко се бяха надявали, че животът им ще бъде пощаден.

Имаше и още една причина крепостта да се покрие с печал. Макар битката да продължаваше, тук се провеждаше погребението на бащата на Нагамаса и до следващия ден от вътрешността на кулата се носеха припяващи сутрите гласове.

От този ден нататък Оичи и четирите й деца носеха траурни дрехи от бяла коприна. Вървите, които придържаха косите им, бяха в черно. При все че още бяха живи, те сякаш добиха чистота не от този свят и дори онези от служителите, които бяха решени да умрат в крепостта, съвсем естествено чувстваха участта им като твърде жална, та да се говори за нея.

Сега Юдзан се върна в крепостта, придружаван от работници, които носеха каменния паметник. Малко преди изгрев-слънце в главната крепостна зала сложиха тамян и цветя за погребалната служба за живите.

Юдзан се обърна при събраните служители на рода Асаи.

— Ценейки своето име на човек на самурайското съсловие, господарят Асаи Нагамаса, повелителят на тази крепост, ни напуска като красив опадал цвят. Ето защо вам като негови служители подобава да му отдадете последна почит.

Нагамаса седеше зад каменния паметник, сякаш наистина е мъртъв. В началото самураите като че не разбираха какво става. Питаха се дали това е било нужно и нервно мърдаха сред странната обстановка.

Оичи, децата и останалите членове на семейството обаче коленичиха пред паметника и сложиха тамян в кадилницата.

Някой заплака и скоро всички бяха заразени. Облечените в доспехи мъже, които изпълваха широката зала, сведоха глави и заотместваха погледи. Нито един не можеше да вдигне очи.

Щом обредът свърши, Юдзан тръгна напред и неколцина самураи поеха камъка на рамо и го изнесоха вън от крепостта. Този път слязоха до езерото Бива, взеха една малка лодка и на около сто разкрача от остров Чикубу потопиха плочата на дъното.

Нагамаса заговори безстрашно, обърнат напред към смъртта, която го очакваше. От погледа му не бе убягнало двоумението на онези войници, които бяха възлагали надежда на преговорите за мир. Това негово „погребение за живите“ оказа укрепващо въздействие върху разколебаните духове на защитниците. Щом господарят им е решен да загине в битката, то те също са решени да го последват. Така трагичната непоколебимост на Нагамаса въодушеви неговите служители. Но макар да беше даровит пълководец, той не бе гений. Нагамаса не знаеше как да накара хората си с радост да умират заради него. Те стояха и очакваха последния пристъп.