Ейджи Йошикава - Тайко

— Това, върху какво ще размишлявате, няма да промени нищо. Със сигурност няма да ви оставя да се срещнете с господаря Нагамаса и дори да приближите на още една крачка до кулата — каза Микава, като ставаше да си ходи.

Хидейоши не отговори друго, освен че каза:

— Наистина хубав звук издава този чайник.

Премести се малко по-близо до огнището и потънал във възхищение, се загледа съсредоточено в железния чайник. Това, което изведнъж привлече вниманието му, беше изпъкналата украса по потъмнялата от времето повърхност на съда. Трудно можеше да се каже дали изобразява човек или маймуна, но дребното създание, с хванати за клона на едно дърво крака и ръце, невъзмутимо висеше помежду небето и земята.

„Прилича на мен!“, помисли си Хидейоши и не успя да прикрие неволната си усмивка. Изведнъж си спомни за времето, когато напускаше дома на Мацушита Кахей и скиташе из планината и горите без нищо за храна и за подслон.

Хидейоши не знаеше дали Микава е навън и надзърта какво прави или си е тръгнал раздразнен, но във всеки случай военачалникът вече не беше в павилиона.

„А, това е любопитно. Това наистина е любопитно“, помисли си. Имаше вид, сякаш разговаря с чайника. Останал сам, той поклати глава. И при това си припомни своето решение, каквото и да стане, да не се помръдва.

Чу някъде в градината веселите гласове на две малки деца, които усилено се мъчеха да не избухнат в смях. Гледаха го през процепите на оградата около павилиона.

— Виж колко прилича на маймунка.

— Да! Досущ такъв е.

— Чудя се откъде ли е дошъл.

— Трябва да е пратеник на маймунски бог.

Обърна се и зърна скритите зад оградата деца.

Докато бе погълнат от украсата на чайника, двете тайно го бяха наблюдавали.

Тържествуване изпълни Хидейоши. Сигурен бе, че това са две от четирите деца на Нагамаса — момчето — Манджу, а момичето — по-голямата му сестра Чача. Изпрати им една усмивка.

— Хей! Той се засмя!

— Господин Маймунчо се усмихна.

Двете деца незабавно си зашепнаха нещо. Хидейоши престорено им се смръщи. Това оказа даже по-голямо действие от усмивката. Като видяха, че приличният на маймунка непознат толкова бързо се включва в играта им, Манджу и Чача почнаха да му се плезят и да правят разкривени физиономии.

Хидейоши втренчи поглед в тях и те му отвърнаха със същото, като се опитваха да видят кой ще издържи повече.

Той избухна в смях и призна поражението си.

Манджу и Чача весело се засмяха. Хидейоши се почеса по главата и им направи знак да дойдат при него и да си поиграят на нещо друго.

Подмамени от предложението му, децата крадешком побутнаха направената от тънки дръвца врата.

— Откъде идвате, господине?

Хидейоши слезе от терасата и се зае да връзва връзките на сламените си сандали. Полунашега Манджу го загъделичка по врата със снопче тревички. Хидейоши изтърпя закачката и свърши с връзването на връзките.

Щом обаче се изправи в пълен ръст и видяха израза на лицето му, децата изгубиха смелост и се опитаха да избягат.

Хидейоши от своя страна също беше изненадан. Веднага щом момчето се затича, той го хвана за яката, като в същото време се опита да сграбчи Чача с другата. Тя обаче изпищя с пълен глас и побягна разплакана. Манджу бе толкова стреснат от това, че са го хванали, че не издаде дори хленч. Когато обаче падна на земята, погледна нагоре изпод Хидейоши и видя лицето му и цялото небе обърнати наопаки, най-сетне запищя.

Фуджикаге Микава бе оставил Хидейоши сам в павилиона за чай и сега вървеше по градинската пътека. Той пръв чу плача на бягащата Чача и писъците на Манджу. Стреснат се втурна назад, за да види какво става.

— Какво?! Нещастник!

Нададе ужасен вик и ръката му несъзнателно стисна дръжката на меча.

Застанал разкрачен над Манджу, Хидейоши със заповеден глас извика на стареца да спре. Моментът бе труден. Микава се готвеше да удари Хидейоши със сабята си, но се отдръпна от уплаха, като видя какво бе решен да стори този. Погледът на Хидейоши и сабята, която държеше в ръка, сочеха, че е готов без най-малкото колебание да пререже гърлото на Манджу.

Кожата на твърдия стар военачалник настръхна и побелелите му коси се изправиха.

— Н… негодник! Какво се каниш да направиш на момчето?

Гласът на Микава бе почти умолителен. Премести се по-наблизо, като цялото му тяло трепереше от съжаление и страх. Щом придружавалите допреди малко пълководеца служители разбраха какво става, те завикаха с всичка сила, замахаха с ръце и незабавно цялото укрепление узна за положението.