Ейджи Йошикава - Тайко

Битката премина в пълен безпорядък. Сблъсъкът между дясното крило на Такеда и лявото на Токугава обаче не бе достигнал още върха на кръвопролитието.

Редиците се бяха разпрострели върху обширна площ. Монотонните удари на барабаните и звукът на морските раковини отекваха сред облаци от прах. Служителите на Шинген някак си се озоваха в тила. Нито една от двете войски не бе имала време да прати на фронта своите пушечни стрелци и сега Такеда извадиха напред Мидзумата — лековъоръжени самураи, снабдени с прашки. Изстрелваните от тях камъни се сипеха като дъжд. Насреща им бяха дружините на Сакай Тадацугу, а зад тях — подкрепленията от рода Ода. Тадацугу, яхнал коня си, раздразнено цъкаше с език.

Камъните, които се сипеха върху тях от предните редици на войската на Кай, удряха коня му и го караха да пощурява. И не само неговия. Конете на ездачите, които изчакваха удобен за нападение момент зад гърбовете на копиеносците, се дърпаха назад и така се уплашиха, че развалиха строя.

Копиеносците чакаха заповеди от Тадацугу, който досега ги задържаше с дрезгави викове:

— Още не! Чакайте, докато дам знак!

Прашкарите в предните редици на противника изиграха ролята на ударен отряд, който отвори на главните сили място за нападение. Ето защо, макар отрядът Мидзумата да не бе особено страшен, отбраните дружини зад него сега чакаха своя сгоден случай. Там бяха знамената на частите Ямагата, Найто и Оямада, прославени даже във войската на Кай с храбростта си.

„Изглежда, като че се опитват да ни предизвикат с тези Мидзумата“, помисли си Тадацугу. Схващаше замисъла на противника, но лявото крило на отрядите на Токугава вече бе въвлечено в ръкопашен бой и сега вторият ред на Ода остана сам на себе си. Освен това не можеше да бъде сигурен как вижда това Иеясу от своето място в средата на бойното поле.

— Нападайте! — извика Тадацугу, като зина така широко, че скъса връзките на шлема си.

Много добре знаеше, че влиза в клопката на противника, но от началото на сражението не бе успял да си спечели превъзходство в боя. Поражението на Токугава и техните съюзници почна оттук.

Дъждът от камъни изведнъж спря. В същия миг седемстотин-осемстотинте Мидзумата се откъснаха вдясно и вляво и рязко се отдръпнаха.

— Свършено е с нас! — извика Тадацугу.

В мига, в който видя втория ред на неприятелите, вече бе твърде късно. Притаени между прашкарите и конницата имаше още един ред хора — стрелци с пушка. До един лежаха по корем във високата трева с приготвено оръжие.

Последва отсечен гърмеж от мускетен огън. Всички пушки се изпразниха в общ залп и облак дим се вдигна от тревата. Тъй като ъгълът на стрелба бе нисък, много от нападателите от отряда на Сакай бяха улучени в краката. Стреснатите коне се вдигнаха назад и получиха рани в стомаха. Офицери скачаха от седлата си, преди конете им да паднат и побягваха заедно със своите хора, като стъпваха по труповете на другарите им.

— Отстъпете! — нареди предводителят на стрелците на Такеда.

Те незабавно се оттеглиха. Да останат по местата си би значело да бъдат прегазени от нападащите копиеносци на Ода. Отрядът Нагамата, цветът на кайската армия, стоеше с плътно подредени коне и сега с увереност и достойнство препусна напред, отблизо следван от частта Обата. За минути редът на Сакай Тадацугу бе изличен.

От войската на Кай се нададоха горди победни викове. После, също така внезапно, дружината Оямада заобиколи отстрани и настъпи към фланга на силите на Ода, които образуваха втория защитен ред на Токугава. Конете им вдигаха прах по пътя си. Докато мигнат, Токугава бяха обкръжени от огромната войска на Кай, също като от железен обръч.

Иеясу застана на едно възвишение и огледа редиците на своите хора. „Загубихме, каза си той. Неизбежно беше.“

Вперил поглед право пред себе си, Тории Тадахиро, първият пълководец на Токугава след Иеясу, още по-рано предупреди своя господар да не тръгва напред, а по-скоро да прати подпалвачи по местата, където тази вечер врагът ще станува. Но вечно лукавият противник Шинген нарочно бе подхвърлил примамката с малкия тилов отряд и подтикнал Иеясу да нападне.

— Не може просто да стоим тук. Трябва да се оттеглите в Хамамацу — подкани го Тадахиро. — Колкото по-бързо отстъпите, толкова по-добре.

Иеясу не каза нищо.

— Господарю! Господарю! — настоя Тадахиро.

Иеясу просто не го виждаше. Със залеза на слънцето на хоризонта над Микатагахара, между бялата вечерна мъгла и тъмнината постепенно се очертаваше рязка граница. Развети от зимния вятър, знамената на вестоносците неизменно носеха със себе си една и съща тъжна вест: