Ейджи Йошикава - Тайко

Що за безстрашен ответен удар е това? Без най-малко колебание обаче те направиха, каквото им беше заповядано.

Според желанието на Иеясу крепостните порти бяха широко отворени и от външния край на рова до входа на укреплението върху снега падна отражението на пламтящи огньове. След като погледна за минута зрелището, Иеясу отново влезе вътре.

Изглежда, че висшите военачалници разбираха какво става, но войниците в крепостта в по-голямата си част изглежда вярваха на пръснатия от един офицер на Иеясу слух, че Шинген е убит и настъпващият враг е загубил своя най-изтъкнат пълководец.

— Уморен съм, Хисано. Мисля, че ще изпия чаша саке. Налей ми една, моля те.

Иеясу се върна в главната зала и след като пресуши чашата, си легна. Придърпа завивките, с които го бе заметнала Хисано и с хъркане заспа.

Не след дълго отрядите на Баба Нобуфуза и Ямагата Масакаге се стекоха край рова, готови за нощно нападение.

— Какво е това? Чакайте!

Спрели пред крепостната порта, двамата военачалници дръпнаха юздите на конете си и попречиха на цялата войска бързешком да се втурне напред.

— Какво мислите, генерал Баба? — попита Ямагата, като се приближи до своя другар по служба.

Изглеждаше напълно озадачен. Баба също имаше своите съмнения и погледна към вражеската порта. Там, в далечината, пред и вътре зад портата, горяха големите огньове. А железните врати стояха широко отворени. Нямаше врата, а все пак портите стояха. Това положение изглежда поставяше един тревожен въпрос.

Водата в рова бе черна, снегът по препълнената с хора крепост — бял. Не се чуваше нито звук. Ако се заслушаха много внимателно, в далечината мъжете можеха да доловят пукащия шум на съчките. А ако напрегнеха и ума, и ушите си, може би биха чули хъркането на разгромения пълководец Иеясу, който сега сънуваше в кулата — самото сърце на тази безврата порта.

— Мисля, че преследването ни е било така бързо и врагът дотолкова се е объркал, че са нямали време да затворят крепостта и сега спят — каза Ямагата. — Трябва да нападнем още сега.

— Не, почакайте — прекъсна го Баба.

Той се ползваше с името на един от най-умните пълководци във войската на Шинген. Мъдрецът, като се къпе в мъдростта си, може някой път да се удави в нея. И Баба обясни на Ямагата защо планът му е погрешен.

— Да се подсигурят в такъв случай крепостните порти би било естествена мисъл при едно поражение. Но това, че е оставил крепостта широко отворена и е имал времето да струпа тези големи огньове, доказва безстрашието и самообладанието на човека отпред. Като си помислиш, той без съмнение очаква от нас прибързана атака. Съсредоточил се е върху тази единствена крепост и е напълно уверен в победата си. Противникът ни е млад пълководец, но е Токугава Иеясу. Не трябва без внимание да влизаме вътре и да посрамваме бойното име на рода Такеда, та по-късно да станем за посмешище.

Стигнали чак дотук, накрая и двамата военачалници оттеглиха хората си.

Вътре, щом долови в съня си гласа на своя слуга, Иеясу скочи стреснат от леглото.

— Не съм умрял! — извика той и подскокна от радост.

Незабавно прати отряди да преследват врага. Както можеше да се очаква от тях, Ямагата и Баба не си загубиха ума в объркването, а напротив, оказаха съпротива, опожариха околността на Нагури и блестящо се оттеглиха.

Токугава претърпяха голямо поражение, но можеше да се каже, че са показали своята дързост. И не само това, но и повторно накараха Шинген да се откаже от своя поход към столицата и не му оставиха друг избор, освен да се оттегли в Кай. Много хора бяха пожертвани. В сравнение с четиристотинте мъже на Такеда, ранените и убитите от страната на Токугава наброяваха не по-малко от хиляда сто и осемдесет души.

Червени и бели цветчета летяха от дърветата в крепостта Гифу на високия планински връх и падаха по покривите на къщите в града долу.

Година след година вярата на хората в Нобунага нарастваше — вяра, която се пораждаше от сигурността на съществуването им. Законите бяха строги, но думите на техния господар не отиваха напразно. Това, което обещаеше относно живота на хората, винаги биваше изпълнено и намираше отражение в тяхното благосъстояние.

Хората от областта знаеха тези стихове, които Нобунага обичаше да припява, когато пие саке. Но той разбираше думите им доста по-различно от монасите — че светът не е нищо повече от мимолетен и непостоянен сън. „Има ли нещо, което не изтлява?“, бе любимият му стих и всеки път, когато го изпяваше, той леко надигаше глас. Възгледът му за света сякаш се съдържаше в този единствен ред. Човек няма да постигне много в живота си, ако дълбоко не се замисля над него. Накрая всички умираме — това знаеше Нобунага за живота. За един мъж на тридесет и седем бъдещето не беше вече много дълго. А за такова кратко време неговата амбиция бе извънредно голяма. Честолюбието му бе безгранично и да го преследва, като преодолява пречките по пътя, напълно го удовлетворяваше. Човек обаче има отсъден нему срок за живеене и той не можеше да не изпитва и чувство на съжаление.