Ейджи Йошикава - Тайко

Врагът прекъсна водоснабдяването, най-слабата точка на крепостта Футамата. От едната страна крепостта опираше в река Тенрю и водата, с която войниците вътре поддържаха живота си, трябваше да се вади с кофа, спускана от една кула. За да сложат край на това, отрядите на Такеда се спуснаха със салове по течението и подкопаха основите на кулата. От този ден нататък защитниците страдаха от липса на вода, при все че реката течеше точно под стените им.

Вечерта на единадесети те се предадоха. Щом Шинген узна, че крепостта е паднала, даде нови заповеди:

— Нобумори да заеме крепостта. Сано, Тойода и Ивата да поддържат свръзка и да се готвят да пресрещнат отстъпващия противник.

Като майстор на играта го, който следи всяко придвижване на пуловете, Шинген внимаваше за подредбата и напредването на своята войска. Двадесет и седемте хиляди войници от Кай се придвижваха бавно, но сигурно. Боят на барабаните отекваше към небето, докато те настъпваха като черни облаци над земята. След това главните сили на Шинген прекосиха равнината Иидани и занастъпваха в източна Микава.

Беше по пладне на двадесет и първи и студът бръснеше така, че почти можеше да отнесе носа и ушите. Червен прах се вдигаше над Микатагахара, сякаш предизвикателство към слабото зимно слънце. От дни не бе валяло; въздухът бе пресъхнал.

— Напред към Иидани! — дойде заповед.

Тя предизвика разминаване в мненията на Шингеновите военачалници.

— Ако отиваме в Иидани, трябва да сме решили да обкръжим крепостта Хамамацу. Няма ли това да е грешка?

Някои имаха съмнения, тъй като отрядите на Ода вече пристигаха в Хамамацу и никой не знаеше със сигурност колко войници може да има сега там. Такива бяха тайните известия, които се точеха от сутринта насам. Колкото и да притискат врага, не можеха да преценят действителното му положение. Съобщенията бяха винаги едни и същи — има известна истина в носещите се в селата покрай пътя слухове (които на свой ред навярно съдържаха доста от лъжливите сведения на самия противник), че голямо поделение на Ода е потеглило на юг, за да се присъедини към отрядите на Иеясу в Хамамацу.

Пълководците на Шинген изложиха мненията си:

— Ако Нобунага пристигне с голяма войска и застане в тила на Хамамацу, навярно ще трябва още тук внимателно да премислите нещата, господарю.

— Ако нападението на крепостта Хамамацу продължи до Нова година, ще трябва отрядите ни да зимуват в полето. При постоянните внезапни нападения на врага припасите ще се привършат и войниците ще станат жертва на болести. При всички случаи, хората ще страдат.

— От друга страна, аз се боя, че може да отрежат отстъплението ни покрай брега и на други места.

— Когато към задните отряди на Ода се прибавят подкрепленията, хората ни ще бъдат притиснати на тясна ивица вража земя — положение, от което няма да е лесно да се намери изход. Случи ли се това, мечтата на Ваше Височество да влезе в Киото ще бъде провалена и ще трябва с кръв да си проправяме път за отстъпление. След като сега сме на крак, защо не продължите към основната си цел и вместо да нападате крепостта Хамамацу, не тръгнете право към столицата?

Шинген седна на едно походно столче между военачалниците. Очите му бяха присвити на тесни като игли процепи. Кимна на всяко от мненията им, а накрая замислено каза:

— Всичките ви становища са извънредно разумни. Сигурен съм обаче, че подкрепленията на Ода ще представляват малка сила от не повече от три-четири хиляди души. Ако по-голямата част от войската на Ода се обърне към Хамамацу, то Асаи и Асакура, с които вече влязох във връзка, ще ударят Нобунага в гръб. И освен това шогунът в Киото ще прати известия на монасите-воини и техните поддръжници и ще ги подкани да се бият. Ода не са главната грижа за нас.

Млъкна за минута и после спокойно продължи:

— Още от самото начало горещото ми желание беше да вляза в Киото. Но ако сега просто подминем Иеясу, то когато стигнем в Гифу, той ще дойде на помощ на Ода и ще ни излезе в гръб. Не е ли най-добрият ход да премажем Иеясу още в крепостта Хамамацу, преди Ода да са му пратили достатъчно подкрепления?

Пълководците не можеха да направят друго, освен да приемат неговото решение, не просто защото бе техен господар, а защото му се доверяваха като на по-добър военен.

Щом се върнаха при своите поделения обаче, сред тях остана един, Ямагата Масакаге, който като погледна към студеното и бледно зимно слънце, си помисли: „Този човек живее за войната и има необичайна дарба на пълководец, ала този път…“