Ейджи Йошикава - Тайко

Изведнъж една светкавица почти раздра планината на две. За миг небето и земята се обагриха в общ цвят — пронизвано от пороя пушечно бяло. Когато дъждът отслабна, по блатата и склоновете навсякъде потекоха потоци и водопади от кал.

— Ето го! — викна Токичиро.

Обърна се и покрай пехотинците, които с мигане отръскаха дъждовните капки от клепачите си, посочи към лагера на Имагава. Закритите със завеси шатри на врага, подгизнали от дъжда, изглеждаха безбройни. Пред тях бе блатото. Зад него — склонът на Денгакухадзама.

Щом отново погледнаха, хората на Токичиро видяха шлемовете и покритите с доспехи тела на своите другари, — които вече се спускаха напред. Размахваха саби, копия и алебарди. Нобунага каза, че предимството е в това да не се товариш и много от мъжете свалиха шлемовете и захвърлиха знамената.

Като си проправяха път през дърветата и се плъзгаха по тревистите била, те без бавене се спуснаха върху вражеския стан. От време на време в небето проблясваха синьо-зелени светкавици и после белият дъжд и черният вятър обгръщаха света в мрак.

Токичиро извика на хората си, завтече се през блатото и се закатери нагоре по склона. Мъжете се подхлъзваха и падаха, ала не изоставаха от него. Наместо да се каже, че се втурнаха и хвърлиха в битката, по-вярно би било, че малкият отряд на Токичиро наведнъж бе погълнат от сражението.

Смях отекваше в шатрата на Йошимото под тряскащите гръмотевици. Дори когато вятърът задуха с подновена сила, камъните, които придържат завесите на шатрата, останаха на място.

— Това ще разнесе жегата! — шегуваха се те и продължаваха да пият.

Бяха обаче в поход и възнамеряваха до вечерта да стигнат чак в Одака, така че всеки си знаеше мярката.

Горе-долу по това време оповестиха, че обядът е готов. Военачалниците наредиха да донесат храна на Йошимото и докато опразваха чашите, пред тях сложиха купи с ориз и големи супници. В същото време дъждът почна да пада на шумни капки и заудря по съдовете, рогозките и въоръжението.

Щом най-сетне забелязаха заплашителния вид на небето, те се заеха да преместват рогозките си. В чертите на лагера имаше голямо камфорово дърво с такъв ствол, че биха били необходими трима мъже, които да го обгърнат с разперени ръце. Йошимото застана под това дърво, на завет от дъжда. Останалите бързешком го последваха и му донесоха рогозките и съдовете за хранене.

Огромното растение така се полюляваше, че земята се клатеше и клоните му бучаха под яростния вятър. Докато кафяви и още зелени листа хвърчаха като прах и се трупаха върху доспехите на мъжете, до тях стигна димът от кухненските огньове, който заслепи и полузадави Йошимото и военачалниците му.

— Моля ви, потърпете само минута. Сега разпъваме дъждобран.

Един от военачалниците на висок глас повика войници, но не последва отговор. Сред снежнобелият порой на дъжда и грохота на дърветата гласът му бе отнесен някъде в празното и не бе последван от отговор. От кухнята само се носеше пращенето на съчките и яростно избликваше дим.

— Повикай началника на пехотинците!

Докато един от военачалниците се затича под пронизителния дъжд, от околността се дочу необичаен звук. Бе като стон, дошъл сякаш от самата земя — страховитият сблъсък на оръжие с оръжие от закалена стомана. И бурята не пожали не само кожата на Йошимото — сега безпорядъкът яростно нахлу и в ума му.

— Какво има? Какво става?

Йошимото и неговите военачалници изглеждаха напълно изумени.

— Да не са ни изменили? Помежду си ли се бият мъжете?

Без все още да разбират какво става, самураите и военачалниците около Йошимото го обградиха на минутата като защитна стена.

— Какво има? — завикаха те.

Ала силите на Ода вече бяха залели като прилив лагера и сега тичаха досами външната страна на завесата.

— Врагът!

— Ода!

Копията се сблъскаха и над обърканите викове на биещите си захвърчаха живи въглени. Все още застанал под огромното камфорово дърво, Йошимото сякаш загуби дар-слово. Хапеше устна с черните си зъби и явно не можеше да повярва на това, което ставаше точно пред очите му. Военачалниците стояха с мрачни лица наоколо и подвикваха насам и натам.

— Това метеж ли е?

— Метежници ли са тези мъже?

Нямаше друг отговор, освен крясъци и въпреки уплашените викове, които идваха от целия лагер, те не бяха способни да повярват, че ги напада не друг, а врагът. Не можеха обаче дълго да не вярват на ушите си. Бойците на Ода изникнаха точно пред тях и техните груби бойни викове на странно оварско наречие пронизаха ушите на Йошимотовите служители. Двама-трима от враговете се спуснаха към тях.