Ейджи Йошикава - Тайко

Внесоха главите, за да ги разгледа Йошимото.

— Глави на самураите на Ода от Наруми. Подредете ги! Я да ги разгледаме! — Йошимото бе добре разположен. — Донесете ми походния стол!

Нагласи се удобно, хвана ветрилото пред лицето си и огледа една подир друга над седемдесетте глави, които му бяха донесли.

— Колко кървища! — възкликна Йошимото, като свърши с огледа за деня и като се извърна, нареди да дръпнат завесата.

Разпръснати дъждовни облаци изпълваха обедното небе.

— Хубаво, хубаво. От клисурата се носи хладен вятър. Скоро ще стане пладне, нали?

— Вече минава Часът на коня, господарю — отговори един от слугите.

— Нищо чудно, че съм гладен. Бързо пригответе обяд и отрядите да се нахранят и да отпочинат.

Един слуга излезе навън да съобщи нареждането му. В шатрата военачалници, оръженосци и готвачи сновяха наоколо, ала всичко беше спокойно. От време на време идваха пратеници на местните светилища, храмове и села, за да поднесат саке и местни специалитети.

Йошимото огледа отдалеч тези хора и реши:

— Ще ги възнаградим, щом се върнем от столицата.

Когато местните жители си отидоха, той си поръча саке и удобно се настани на постелката от леопардова кожа. Военачалниците се представяха поред пред завесата и го поздравяваха с победата при Наруми, която бе последвала превземането на Маруне и Вашидзу.

— Сигурно сте недоволни от малкото съпротива, която срещнахме досега — каза Йошимото с шеговит израз на лицето, докато предлагаше чашки със саке на всичките си служители и прислуга. Ставаше все по и по-дружелюбен.

— Мощта на Ваше Височество е, на която дължим това щастливо положение. Но както каза Ваше Височество, ако продължаваме все така, без враг, с който да се сражаваме, войниците ще почнат да се оплакват, че всичката дисциплина и упражненията са били за нищо.

— Имайте търпение. Утре ще превземем крепостта Кийосу и колкото и зле да са сразени тези от рода Ода, все си мисля, че още им е останал малко живец да се бият. Всеки от вас ще има своя дял храбри подвизи.

— Е, тогава Ваше Височество може да остане два-три дни в Кийосу и ще се наслаждава и на съзерцаване на луната, и на развлечения.

В един миг слънцето се изгуби зад облаците, но след всичкото саке никой не забеляза как небето изведнъж притъмня. Порив на вятъра повдигна края на завесата, на едри капки заваля дъжд и в далечината затрещяха безспирни гръмотевици. Ала Йошимото и неговите военачалници се смееха и разговаряха, като спореха кой пръв на следващия ден ще стигне в крепостта Кийосу и се присмиваха на Нобунага.

Докато в стана си Йошимото се подиграваше на своя враг, Нобунага с мъка катереше непроходимите склонове на Тайшигадаке. Вече наближаваше лагера на Йошимото.

Тайшигадаке не бе нито особено висока, нито стръмна, но склоновете й бяха покрити с дъбове, дзелкови, кленове и смрадлика. Обикновено я посещаваха само дървари, така че за да прекарат сега бързо голям брой хора и коне, трябваше да секат дървета, да тъпчат храсталака, да прескачат долчини и прегазват потоци.

— Ако паднете от коня си, оставете го! — извика Нобунага на хората си. — Ако знамената ви се закачат за клоните, пускайте ги! Само побързайте! Важното е да стигнем стана на Йошимото и да му вземем главата. Най-добре да си облекчим прехода. Въобще не се товарете! Просто навлезте в редиците на врага и ги прегазете. Не губете време да отрязвате всяка глава, която сте взели. Посичайте ги и продължавайте със следващия, докато в тялото ви има дъх. Няма нужда да вършите геройства. Показното юначество е въобще без стойност. Бийте се самоотвержено пред мен днес и ще бъдете истински воини на Ода!

Войниците слушаха тези думи, сякаш слушат гърма преди буря. Следобедното небе изцяло се преобрази и сега приличаше на тъмни мастилени вълни. Вятърът излизаше от облачните слоеве, от долината, блатото, корените на дърветата и духаше в мрака.

— Почти стигнахме! Денгакухадзама е на оттатъшната страна на планината и зад едно блато. Готови ли сте да умирате? Ако изостанете, ще оставите на потомците си само срам до края на дните!

Основната част на силите на Нобунага не напредваше в строй. Някои войници стигаха по-късно от останалите, докато други настъпваха в нестройни редици. Но сърцата им бяха притегляни от неговия глас.

Нобунага прегракна от викане и за хората му бе трудно да уловят какво казва. Това обаче не беше вече необходимо. За тях бе достатъчно да знаят, че той ги води. Между това заваля яростен дъжд, подобен на лъскави копия. Капките бяха толкова големи, че когато ги ударят по бузите или носовете, мъжете изпитваха болка. Заедно с това дойде вятър, който почна да къса листата и те трудно разбираха какво ги удря по лицето.