Ейджи Йошикава - Тайко

Преди да е успял да свърши, се надигна вик:

— Вижте! Иде още един!

Ездач, после втори — това бяха съгледвачи на войските на Нобунага. Мъжете затаиха дъх, докато ездачите шибаха конете си към лагера. В добавък към предишните известия, те осведомиха Нобунага за продължаващия обрат на събитията.

— Главните сили на Имагава свърнаха към Окехадзама, но тъкмо сега се разпръснаха на едно място малко над Денгакухадзама, южно встрани оттам. Пренесли са щаба си и изглежда, като че дават почивка на отрядите. Господарят Йошимото е точно в средата.

За миг Нобунага замълча. Очите му блестяха като остриета на саби. Смърт. Бе мислил само за смърт. Всецяло, в пълната тъмнина, самоотвержено. Единственото му желание бе да умре, както умират мъжете. От сутринта бе препускал яростно, докато слънцето се качи високо в небето. Сега изведнъж, като единствен лъч светлина, пробил облаците, в съзнанието му проблесна възможността за победа.

„Ако нещата тръгнат на добре…“

Истината бе, че до тази минута не вярваше в победата, а тя е единственото, за което се сражава един воин.

В ума на човека като безкраен поток от мънички мехурчета се явяват и изчезват парченца от мисли и животът му бива извайван миг по миг. Чак до минутата на смъртта човешките думи и дела се решават от тази верига отломъци. Мисли, които могат да унищожават. Един ден в неговия живот се гради според това дали ще приеме или ще отхвърли тези проблясъци на вдъхновение.

При обикновени обстоятелства има време зряло да премислиш своя избор, но съдбоносният момент в живота идва без предупреждение. Щом настъпи решителният миг, наляво ли трябва да се върви или надясно? Сега Нобунага бе между тези два пътя и без да съзнава, изтегли съдбоносната сламка.

Разбира се нравът и възпитанието казаха в решаващата минута своето и му попречиха да хване грешната посока. Устните му бяха здраво стиснати. И имаше все пак нещо, което искаше да каже.

Изведнъж един от служителите извика:

— Сега е времето, господарю! След като е превзел Вашидзу и Маруне, Йошимото си мисли, че ни знае силата. Сигурно е пълен с гордост от бързия успех на своята войска. Тържествува от победата и оставя бойния дух да пада. Ето я сгодната минута! Ако нападнем с изненада стана на Йошимото, победата ни е сигурна.

Нобунага се присъедини към напрегнатия глас на мъжа:

— Така е! — викна той и плесна по седлото. — Точно това и ще направим. Ще взема главата на Йошимото. Денгакухадзама е право на изток.

Военачалниците бяха обаче объркани и след като чуха вестите на съгледвачите — пълни с подозрения и се опитаха да възпрат несъзнателния порив на Нобунага.

Но той не желаеше да ги слуша.

— Грохнали старци! За какво бръщолевите? От вас се иска само да тръгнете след мен. Вляза ли в огъня, трябва да влезете и вие. Готов ли съм да вървя по водата, ще ме последвате и там. Ако не искате, стойте настана и ме гледайте.

Като завърши със съвсем кратък студен смях, Нобунага величествено изправи коня си на задните крака и препусна към първите редици на войската.

Пладне. В занемялата планина не се чуваше и една птица. Вятърът бе замрял и палещото слънце изгаряше сякаш всичко под небосвода. Листата здраво се бяха затворили или се сбръчкваха като сушен тютюн.

— Насам!

Един войник бягаше начело на малка група хора по тревистия склон.

— Вдигнете завесата.

На едно място войници разчистваха с коси шубрака, други развиваха платна и ги връзваха за клоните на близките борове и черници. След минути бяха издигнали шатрата, което щеше да служи за временен щаб на Йошимото.

— Йуу! Адска жега! — възкликна един от мъжете.

— Казват, че не ставало често толкова горещо!

Мъжете избърсаха потта си.

— Виж, целият съм в пот. Дори кожата и желязото на бронята ми така са се нагрели, че не можеш ги пипна.

— Ако си сваля доспехите да се попроветря малко, бих се почувствал по-добре. Но военачалниците, мисля, скоро ще пристигнат.

— Е, да си починем само за малко.

На покрития с трева хълм имаше съвсем малко дървета и войниците седнаха заедно под сянката на едно голямо камфорово дърво. След кратка почивка се поразхладиха.

Хълмът Денгакухадзама бе по-нисък от околните планини — не повече от възвишение в средата на кръгла долина. От време на време побелелите отдолу листа на дърветата по целия хълм прошумоляваха от хладния летен ветрец, който слизаше от Тайшигадаке.

Докато мажеше с мазило напуканите си пръсти на краката, един от войниците вдигна поглед към небето и си промърмори нещо.