Ейджи Йошикава - Тайко

— Днес е деветнайсети. Този ден ще бъде годишнината на моята смърт, тъй както и на вашата. Доходите ви бяха малки и днес срещате своята воинска съдба, без въобще да сте познали сполуката. Такава трябва да е участта на тези, които ми служат. Ала онези, които ме последват само още на една крачка, ще ми отдадат живота си. На които този живот е още скъп, може без срам да си тръгнат.

В един глас началниците и войниците отвърнаха:

— Никога! Сам ли да умре нашият господар?

Нобунага продължи:

— Тогава ще отдадете ли всички живота си на глупец като мене?

— Дори не трябва да питате — отговори един от военачалниците.

Нобунага плесна здраво коня си.

— Напред! Имагава са точно пред нас!

Яздеше начело на отрядите, но бе скрит от прахта на цялата препускаща напред войска. Сред този прах неясният образ на яздещия мъж изглеждаше някак неземен.

Пътят пресичаше една клисура и минаваше през нисък проход. С наближаването на областната граница земята ставаше неравна.

— Ето я!

— Това е Танге! Крепостта Танге — заговориха един на друг войниците, докато с труд си поемаха дъх.

Крепостите Маруне и Вашидзу вече бяха паднали, така че се бяха тревожили за съдбата и на Танге. Сега очите им светнаха. Танге продължава да се държи и защитниците й са още живи.

Нобунага стигна с препускане в крепостта и се обърна към началника й:

— Защитата на това малко укрепление е вече без полза, значи можем да оставим така или иначе врага да го заеме. Другаде е надеждата на нашата войска.

Гарнизонът на Танге се присъедини към настъпващата армия на Нобунага, която без почивка се забърза напред към крепостта Дзеншоджи. Веднага щом гарнизонът там разбра, че идва Нобунага, всички нададоха вик. Но това надали беше поздрав — по-скоро приличаше на плач и жално треперене.

— Дойде!

— Господарят Нобунага!

Нобунага бе техен господар, но не всички знаеха що за пълководец е. Това, че е дошъл сам до този откъснат граничен пост, където току-що всички бяха решили да умрат, надминаваше очакванията им. Сега бяха сякаш дарени с нов живот и готови да загинат под знамето на своя господар. В същото време Нобунага бе настигнат от Саса Наримаса, потеглил преди в посока към Ношидзаки и събрал дружина от над триста ездачи.

Нобунага свика своите войници на едно място и им заповяда да се преброят. На сутринта, когато излизаха на коне от крепостта, господарят и придружителите му бяха само шест или седем души. Сега войската броеше близо три хиляди. На всеослушание обявиха, че са най-малко пет хиляди мъже. Нобунага се замисли над това, че пред него е всъщност цялата войска от владенията му, които покриват половината област Овари. Без гарнизони или резерви, тези мъже съставляваха пълната сила на рода Ода.

Доволна усмивка се появи на устните му. Четиридесетте хиляди души на Имагава бяха сега на хвърлей камък разстояние и за да огледат тайно разположението и духа им, отрядите на Ода прикриха флаговете и знамената си и от ръба на планината хвърлиха поглед пред себе си.

Поделението на Асано Матаемон се събра на северния склон, малко встрани от главната част на войската. При все мъжете да бяха стрелци, днес битката нямаше да изисква лъкове и стрели и те носеха копия. Малката група от тридесет пехотинци начело с Токичиро също бе при тях и щом предводителят нареди на хората да починат, Токичиро предаде заповедта на своите собствени войници.

В отговор на това тези си поеха дълбоко дъх и изпопадаха по тревата в сянката на планината.

Токичиро изтри потното си лице с мръсна кърпа.

— Хей! Ще ми подържи ли някой копието?

Подчинените му тъкмо бяха седнали, но един от тях извика:

— Да, господине — стана и взе оръжието.

После, щом Токичиро се заотдалечава, мъжът тръгна след него.

— Няма нужда да идваш.

— Къде отивате, господине?

— Нямам нужда от помощ. Ще се облекчавам и няма да мирише много добре.

Със смях той се изгуби в някакъв гъсталак покрай тесния скалист път. Навярно сметнал, че Токичиро се е пошегувал, войникът остана за малко прав, вперил поглед в посоката, в която онзи тръгна.

Токичиро слезе малко надолу по южния склон, като се оглеждаше, докато намери подходящо място. Развърза пояса си и приклекна. Отрядите бяха потеглили тази сутрин така бързо, че едва бе имал време да сложи доспехи, но със сигурност не и да се облекчи. И дори докато бързаха от Кийосу към Ацута и Танге, ако спираха да починат някъде, първата му мисъл бе, досущ като в ежедневния живот, да се облекчи. И така, за него сега бе голямо удоволствие да се погрижи под ясносиньото небе за своите телесни нужди.