Ейджи Йошикава - Тайко

— Какво има? — попита друг войник.

— Виж.

— Кое?

— Събират се буреносни облаци. Вечерта сигурно ще вали.

— Един хубав дъжд ще бъде добре дошъл. Но казвам ти, за тези от нас които не вършат друго освен да оправят пътищата и да носят багажа, дъждът може да е по-лош и от вражеско нападение. Надявам се само да преръми.

Вятърът непрестанно издуваше завесите, които току-що бяха опънали.

Офицерът им се огледа и каза на своите хора:

— Е, да ставаме. Довечера Негово Височество ще нощува в крепостта Одака. Нарочно подведе врага да си помисли, че настъпваме от Куцукаке към Одака, но като мине напряко през Окехадзама, той възнамерява да пристигне още тази вечер. Нашата работа е да тръгнем напред и да се оглеждаме за нередности по мостовете, скалите и сипеите. Е, да вървим!

Гласовете и хората се изгубиха и планината си върна предишното спокойствие. Скакалците надаваха своите пронизителни писъци. Не след дълго обаче в далечината се дочуха коне. Не надуваха раковини, не удряха барабани и минаха през планината възможно най-тихо. Ала въпреки усилията нямаше как да потулят праха и топуркането от толкова много коне. Шумът от ударите на копитата по камъните и корените бързо изпълни въздуха и главните сили на могъщия Имагава Йошимото скоро затрупаха тревистото възвишение и околността на Денгакухадзама с войници, коне, знамена и покрити с платно шатри.

Йошимото се потеше повече от всички останали. Беше привикнал с добрия живот и след като прехвърли четиридесетте, гротескно надебеля. Очевидно бе, че тези придвижвания му се струват изпитание. Над пълното си тяло с дълго туловище носеше червено брокатено кимоно и бяла броня. Прекалено големият му шлем имаше пет пръстена за защита на врата и бе увенчан с осем дракона. В добавък носеше дългия меч Мацукураго, който от поколения бе притежание на рода Имагава, къса сабя — също работа на известен оръжейник, ръкавици, наколенници и ботуши. Цялото снаряжение навярно тежеше повече от четиридесет килограма и бе лишено от най-малко отверстие, през което ветрецът да може да проникне.

Покрит в пот, Йошимото яздеше през парещата жега и слънцето изгаряше дори кожата и лакираните пера на доспехите му. Най-сетне пристигна на Денгакухадзама.

— Как се казва това място? — попита Йошимото веднага щом седна зад завесата на своята шатра.

Навсякъде наоколо бяха хората, на които бе поверена неговата защита — слуги, военачалници, старши служители, лекари и други.

— Това е Денгакухадзама — отвърна един от военачалниците. — На около половин час път пеша е от Окехадзама.

Йошимото кимна и подаде шлема си на един от слугите. След като оръженосеца развърза връзките на бронята му, той изхлузи пропитите си с пот долни дрехи и навлече безупречно чиста бяла туника. Лек ветрец проникна в шатрата. „Колко освежава“, помисли си Йошимото.

След като наново вързаха пояса на бронята му, походното му столче бе преместено върху простряна на тревистото възвишение постелка от леопардова кожа. Разопаковаха безбройните походни принадлежности, които го следваха навсякъде.

— Какъв е този шум? — Йошимото отпи малко чай, стреснат от нещо, което приличаше на оръдеен гърмеж.

Прислужниците му също наостриха уши. Един от тях вдигна края на завесата и надзърна навън. Порази го гледка с будеща страхопочитание хубост — палещото слънце си играеше с разпокъсаните облаци и рисуваше в небето водовъртеж от светлина.

— Далечна гръмотевица. Само шум от далечна гръмотевица — доложи слугата.

— Гръмотевица ли?

Йошимото насила се усмихна, като леко се потупваше с лявата ръка по кръста. Придружителите му забелязаха това, но нарочно се въздържаха да питат за причината. На сутринта, когато потегляха от крепостта Куцукаке, господарят им падна от коня. Да питат наново за контузването му само още повече щеше да го накара да се чувства неудобно.

Нещо се раздвижваше. Изведнъж сякаш от подножието на хълма в посока към шатрата шумно се спуснаха хора и коне. Йошимото веднага се обърна към един от своите служители и разтревожено попита:

— Какво е това?

Без да чакат заповед да идат да проверят, двама-трима мъже бързо изскочиха от палатката, като пропуснаха вятъра след себе си. Този път не беше гръмотевичен шум. Топуркане на конски копита и човешки стъпки вече достигаха върха на хълма. Беше сбор от около двеста души, понесли огромен брой вражески глави, взети в Наруми — живо свидетелство за това, как се водеше война тогава.