Ейджи Йошикава - Тайко

— Обиколете Ацута и кажете на хората да съберат празнични байраци и ленти и да ги направят да изглеждат за врага като флагове и бойни знамена. Сложете по клоните червени, бели или какви да е цветни платове и напълнете небето с веещи се ленти. Разбрахте ли?

Щом конете бяха напреднали с около половин час път пеша, той се извърна да погледне — над Ацута се вееха безброй флагове и знамена. Изглеждаше, сякаш огромна войска от Кийосу е стигнала до града и сега почива там.

Беше потискаща горещина — по-горещо, както щяха по-късно да си спомнят старците, отколкото е било от много години насам през ранно лято. Слънцето се изкачи нависоко и конете затъпкаха земя, която от десет дни не бе виждала дъжд. Докато маршируваше, войската се покри с прах.

Живот или смърт — препуснал напред, Нобунага държеше и двете заедно с поводите си. За войниците си той изглеждаше подобен или на храбър предвестник на смъртта, или на пълен с надежда водач към един по-велик живот. Без значение кой как гледа на него или какъв щеше да е окончателният изход, цялата войска бе пронизана от вяра в своя предводител и следваше този мъж без дума на ропот.

До смърт. До смърт. До смърт.

Това единствено запълваше ума и на Токичиро. Дори и да не бе искал да върви напред, всички наоколо му маршируваха направо и той, като че погълнат от надигнали се вълни, нямаше време да спре нозете си. Макар това да не е от голяма важност, все пак оглавява тридесет пехотинци и затова, колкото и да е лошо положението, не може да си позволи да се оплаква.

До смърт. До смърт.

Доходите на пехотинците бяха толкова ниски, че едва стигаха, колкото да позволят на семействата им да преживяват. И немите, отчаяни гласове, които звучаха вътре в тях, отекваха във вътрешностите на Токичиро. Нима хората могат просто така да захвърлят живота си? Със сигурност изглежда това ставаше и изведнъж Токичиро бе поразен от мисълта, че служи на един нелеп военачалник. Бе хранил такива големи надежди, когато за първи път издири Нобунага, а сега този човек сякаш изпращеше войниците си, сред тях и Токичиро, на сигурна смърт. Помисли си за всичко, което би искал още да стори на този свят и за майка си в Накамура.

Такива неща прехвръкнаха през ума на Токичиро, но се явиха и изчезнаха за миг. Шумът от хилядата чифта маршируващи нозе и звънтенето на нажежени от слънцето доспехи сякаш говореше: „Умри! Умри!“

Лицата на войниците бяха изгорели от слънцето, облети в пот и покрити с прах. И макар дори в това отчаяно положение да излизаше наяве безгрижният нрав на Токичиро, днес той ведно с останалите си мислеше: „Бий се! До смърт!“

Войниците напредваха, готови да жертват живота си. И докато с отмерена крачка преминаваха един след друг по хълмовете, все повече наближаваха виещите се облаци дим, които видяха по-рано.

Първите редици току-що бяха стигнали до върха на един хълм, когато към тях с препъване се приближи един окървавен, ранен мъж и закрещя нещо, което не можеха да чуят.

Беше служител на Сакума Дайгаку, избягал от Маруне. Отведен пред Нобунага и дишащ тежко заради раните си, той с усилие се изпъна и докладва:

— Господарят Сакума срещна като мъж смъртта в подпалените от всички страни от враговете пламъци, а господарят Иио славно падна в битката при Вашидзу. Срамувам се, че съм последният останал жив, но избягах по нареждане на господаря Сакума, за да ви съобщя за това, какво е станало. Докато бягах, слушах победните викове на врага, толкова силни, че да разтресат небето и земята. А в Маруне и Вашидзу не е останало нищо, освен вражеската войска.

След като изслуша известието, Нобунага извика:

— Тохачиро.

Маеда Тохачиро бе още момче и почти се губеше в голямата тълпа войни. Щом Нобунага го призова, отвърна със силен вик и се приближи към него с бодра мъжественост.

— Да, господарю?

— Подай ми броеницата, Тохачиро.

Тохачиро бе положил големи усилия да не изпусне броеницата на своя господар. Беше я завил в парче плат и здраво си го бе превързал през доспехите. Сега бързо го развърза и я подаде на Нобунага. Онзи взе броеницата и сам я окачи през рамо, така че да пресича гърдите му. Бе нанизана от големи, сребристи на цвят мъниста и правеше неговото светлозелено мъртвешко наметало да изпъква още по-величествено.

— Ах, колко тъжно е това. И Иио, и Сакума са преминали на другия свят. Как бих искал да можеха да видят моите подвизи.

Нобунага се изпъна на седлото и сключи ръце в молитва.

Черният пушек от Вашидзу и Маруне пърлеше небето като дим от погребална клада. Мъжете мълчаливо гледаха. За минута Нобунага втренчи поглед в далечината, после изведнъж се обърна, удари по седлото и почти в изстъпление извика: