Ейджи Йошикава - Тайко

Скастрени, няколко от войниците тръгнаха с тежка крачка по разкаляния път. Щом отминаха скривалището на Джинай, с върха на копието си онзи повдигна измокрената завеса, за да се увери, че мъжът наистина е Йошимото.

Той обаче не беше вече там. Шатрата бе празна. Една голяма дървена купа с ориз стоеше преобърната и белите зърна лежаха подгизнали в дъждовната вода. Четири-пет съчки тлееха сред жаравата.

Джинай се досети, че Йошимото е излязъл бързешком само с няколко души и тръгна от шатра на шатра да го търси. Повечето от платнищата бяха раздрани, паднали или изпоцапани с кръв и стъпкани.

Йошимото трябва да се опитва да избяга. Със сигурност няма да потегли пеша. И ако е така, сигурно се е забързал към мястото, където са вързани конете. В лагер, пълен с толкова биещи се войници, обаче няма да е лесно да открие къде врагът държи животните си. А конете не пасяха спокойно. Сред дъжда, звъна от саби и кръвта се бяха изпоплашили и няколко от тях диво препускаха из лагера.

Къде може да се крие? Джинай застана на място с копие в ръка и остави дъждовната вода да се стича между ноздрите в пресъхналото му гърло. Изведнъж, на крачка встрани, един воин, който не бе разпознал в него враг, задърпа юздата на неспокоен сив кон.

Червени пискюли висяха от седефеното седло с лакирани, изпъстрени със злато краища; от сребърния намордник тръгваха поводи в пурпурночервено и бяло. Това трябва да е пълководчески жребец. Джинай гледаше как отвеждат коня в една тъмна борова горичка. Помежду им някаква шатра бе в по-голямата си част пропаднала, но тази, която още стоеше, плющеше буйно под вятъра и дъжда.

Джинай скочи напред и вдигна завесата. Йошимото беше там. Един служител тъкмо му бе казал, че неговият кон е готов и този се канеше да пристъпи навън.

— Господарю на Суруга, моето име е Кувабара Джинай. Сражавам се за рода Ода. Дошъл съм да взема главата ти. Готви се да умреш!

Докато обявяваше името си, Джинай замахна към гърба на Йошимото и в ушите им отекна шума от сблъсъка на копието с доспехите. Йошимото мигновено се обърна и мечът му преряза на две дръжката на оръжието. Джинай с вик отскочи назад. В ръката му бяха останали само четири педи от копието.

Захвърли го настрани и изкрещя:

— Страхливец! Ще покажеш ли гръб на противник, който се е представил по име?

Извади меча от ножницата и се метна към Йошимото, ала веднага беше сграбчен отзад от един воин на Имагава. С лекота хвърли мъжа на земята, но бе нападнат отстрани от нов противник. Опита се да избегне удара, но първият войник го бе стиснал за глезена и му попречи да се отмести достатъчно бързо. Мечът на втория разряза Джинай точно наполовина.

— Господарю! Моля, тръгвайте веднага! Хората ни са объркани и неспособни да сдържат неприятеля. Жалко е, че ще се оттегляме, но така ще е само засега.

Лицето на войника бе оцапано с кръв. Другият, цял покрит в кал, скочи на крака и двамата подканиха Йошимото да тръгва.

— Сега! Бързо! Господарю!

И тогава…

— Дойдох да се срещна с великия Йошимото. Името ми е Хатори Кохейта и съм на служба при господаря Нобунага.

Пред тях стоеше грамаден мъж, над чиито вежди бе нахлупен железен шлем с черна подложка. Голямото, боядисано в червено копие на мъжа профуча напред и Йошимото отстъпи с една крачка.

Първият войник отклони удара с тялото си и падна пронизан, преди да е имал време да замахне със сабята. Другият също скочи бързо пред Кохейта, но и той бе промушен като на шиш от копието му и се просна върху трупа на другаря си.

— Чакай! Къде отиваш?

Бързото като мълния копие полетя след Йошимото, който обикаляше около ствола на един бор.

— Тук съм!

С приготвена за удар сабя Йошимото впи яростно очи в Кохейта. Копието се стрелна напред и удари отстрани доспехите му. Те обаче бяха добре закалени, раната не беше дълбока и не стресна господаря на Суруга.

— Негодник! — извика той и преряза оръжието на две.

Кохейта бе решителен. Захвърли дръжката се метна напред. Йошимото обаче приклекна и замахна със сабята си към крака на Кохейта. Острието му бе превъзходно. От покрития с ризница наколенник хвръкнаха искри, капачката на коляното на самурая се разтвори като разрязан нар и пищялът изскочи от раната. Кохейта политна назад, Йошимото — напред. Украсеният му с дракони шлем се удари в земята.

Тъкмо когато вдигаше глава, някакъв мъж извика:

— Аз съм Мори Шинсуке!

Сграбчи изотзад главата на Йошимото и двамата се строполиха на земята. Докато се боричкаха, предната броня на Йошимото отхвръкна и от току-що нанесената му копийна рана избликна кръв. Прикован към земята, той заби зъби в показалеца на дясната ръка на своя противник. Дори след като главата бе вече отрязана, белият пръст на Мори още стърчеше между яркочервените устни и изискано почернените зъби на Йошимото.