Ейджи Йошикава - Тайко

Победили ли са или победени, се питаше тежко задъханият Токичиро.

— Хей! Къде сме? — извика той на всеки, който би бил достатъчно близо да го чуе, но никой не знаеше къде точно са. Само около половината от хората му бяха все още живи и всички стояха зашеметени.

Дъждът бе отслабнал, вятърът — утихнал. Ярките лъчи на слънцето си пробиваха път през разпръсващите се облаци. Бурята се бе изнемощила и пъкълът на Денгакухадзама се отдалечаваше заедно с бледнеещите светкавици. След него не оставаше нищо, освен писъците на цикадите.

— Стройте се! — нареди Токичиро.

Войниците се подредиха, доколкото можеха. Като преброи хората, откри, че отрядът му е намалял от тридесет на седемнадесет души, четирима от които въобще не можа да разпознае.

— От чий отряд си? — попита той един от мъжете.

— На Тояма Джинтаро, господине. Когато се биехме на западния край на хълма, обаче, плъзнах се по стръмното и загубих поделението си. После заварих вашите хора да преследват врага и се присъединих към тях.

— Добре. А ти?

— И с мен е същото, господине. Мислех, че се сражавам до другарите си, но като се огледах, бях в отряда на Ваша Чест.

Токичиро не си направи труда да разпитва останалите. Навярно някои от хората му са загинали в сражението, а други са се смесили с чужди отряди. Но не само отделните войници бяха загубили посред битката представа къде са. Отрядът на Токичиро се бе откъснал от основната част на войската и от поделението на Матаемон и той не знаеше на кое място е сега.

— Изглежда, битката е свършила — промърмори Токичиро, докато водеше хората си обратно по пътя, от който бяха дошли.

Откак небето се проясни, стичащата се от околните стръмнини в блатото кална вода бе станала повече. Щом видя колко много трупове лежат във вадата и се стелят по склона, Токичиро се изпълни с удивление от това, че е още жив.

— Трябва да сме спечелили. Вижте! Всички убити тук наоколо са самураи на Имагава — и той посочи на няколко места.

По начина, по който бяха проснати вражеските трупове на пътя, можеше да се досети за посоката, в която е поела разгромената войска.

Хората му обаче просто изръмжаха полузашеметени и бяха прекалено отпаднали дори и да запеят победна песен.

Бяха само малцина и не знаеха пътя. Изведнъж бойното поле съвсем утихна, а това можеше да значи, че войската на Нобунага е била изцяло пометена. Страхът, че всяка минута могат да бъдат обкръжени от враговете и изклани, бе съвсем действителен.

После чуха. От Денгакухадзама дойдоха три победни възгласа, толкова силни, че небето и земята се разтресоха. Викове на тяхното родно оварско наречие.

— Победили сме! Победили! Да вървим!

Токичиро се завтече напред.

Войниците, досега едва на себе си, като по чудо се сепнаха. Не искаха да останат назад и с препъване и залитане се затичаха след Токичиро в посоката, откъдето идеше възгласът.

Магомеяма бе един нисък, объл връх малко под Денгакухадзама. Пространството от хълма до селото бе сега покрито с черна купчина подгизнали от кръв, кал и дъжд войници. Битката беше свършила и хората наново се подредиха. Дъждът бе спрял, слънцето се показа и от притиснатите един до друг мъже се вдигаше мъглива бяла пара.

— Къде е поделението на господин Асано?

Като си проправяше път през войнската тълпа, Токичиро отново се присъедини към своя предишен отряд. Накъдето и да се обърне, се блъскаше и отъркваше в нечии окървавени доспехи. Макар да тръгна твърдо решен да се бие храбро, сега изпитваше срам. Със сигурност не направи нищо, с което да изпъкне.

Щом намери поделението си и застана между стълпените нагъсто войници, най-сетне осъзна, че са победили. Погледна от хълма и му се стори странно, че никъде не се вижда разбитият враг.

Все още опръскан с кръв и кал, Нобунага застана на могилата. Само на няколко крачки от походното му столче неколцина войници копаеха голям трап. Всяка от вражеските глави биваше оглеждана и после хвърляна в ямата. Нобунага наблюдаваше с прилепени длани, докато войните наоколо му стояха мълчаливо.

Никой не казваше молитва. Това обаче бе най-почетният обичай в случаите, когато воини погребват други воини. Заровените в ямата глави щяха да послужат за урок на останалите живи, които отново биха пожелали да се бият. Главата и на най-незначителния противник се вадеше и заравяше с изключителна тържественост.

Когато загадъчната граница между живота и смъртта е точно пред нозете му, един самурай не можеше да не си мисли за това, какво значи да живееш като воин. Всички стояха чинно, със сключени в молитва ръце. Когато ямата бе запълнена и струпаха над нея могила, мъжете вдигнаха поглед към красива дъга, която се извиваше в ясното небе.