Ейджи Йошикава - Тайко

Когато Нене отвори портата и се озърна наоколо, той вече бягаше надалеч, без да се обръща. Щом стигна ъгъла на първото кръстовище, погледна назад. Девойката стоеше пред вратата с озадачено изражение на бялото си лице. Токичиро се зачуди дали не му е сърдита, но в същото време почна да си мисли за своето заминаване на следващата сутрин. Придружава господаря Нобунага и му е забранено да казва на другиго каквото и да било относно пътуването. Това включваше и Нене. След като я зърна и се увери, че е добре, Токичиро пак стана своето старо аз и с пълна скорост се прибра у дома. Щом заспа сънищата му бяха безметежни.

— Тръгвам! — обяви той, но не каза на слугите къде отива.

И малко преди уреченото време стигна в къщата на Доке Сеиджуро.

— Хей, Маймунке! И ти ли тръгваш днес? — попита един селски самурай, застанал до портата на Сеиджуро.

— Инучийо!

Токичиро сепнат изгледа приятеля си. Не само че се изненада, дето Инучийо идва с тях, но и видът на младежа бе изцяло променен — от връзването на косата чак до навущата той бе облечен като човек, пристигнал право от най-затънтеното място.

— За какво става всъщност дума? — попита Токичиро.

— Всички са вече тук. Влизай бързо вътре.

— Ами ти?

— Аз ли? Сложиха ме за малко да пазя на портата. Ще дойда при вас по-късно.

Токичиро се застоя в градината точно до вратата. За минута се чудеше по коя по пътека да тръгне. Жилището на Доке Сеиджуро бе една стара къща, необичайна дори за погледа на Токичиро. Не можеше да определи отпреди точно колко много години е тя. Бе останала изглежда от по-ранна епоха, когато цели семейства са живели в един голям общ дом. Дълга къща с много стаи, по-малки пристройки, порти, нови порти зад тях и безброй пътеки изпълваха целия двор.

— Маймунке! Насам!

Друг селски самурай му махаше с ръка от една врата близо до градината. Разпозна в този мъж Икеда Шоню. Щом влезе в двора, завари двадесетина служители, облечени като селски самураи. Токичиро също бе осведомен за дрехите и си бе придал най-селски вид от всички.

Група от седемнадесет-осемнадесет планински отшелници си почиваше по краищата на вътрешния двор. И те бяха преоблечени самураи на рода Ода. Нобунага изглежда седеше в една малка стая в долния край на двора. Естествено, той също се беше предрешил.

Токичиро и останалите бяха спокойни. Никой не задаваше въпроси. Никой не знаеше нищо. Но правеха догадки.

— Негово Височество е предрешен като син на селски самурай, който пътува с няколко служители. Чака да дойдат всичките хора. Отива навярно в далечна област, но се чудя, знае ли някой накъде всъщност тръгваме.

— Не разбрах много, но когато ме повикаха в дома на Хаяши Садо, чух някой да споменава нещо столицата.

— Столицата ли?

Всички преглътнаха.

Нищо не би могло да бъде по-опасно и щом отива там, Нобунага трябва да има някакъв таен замисъл. Незабелязан от другите, Токичиро кимна в знак, че разбира и излезе в зеленчуковата градина.

След няколко дни дружината селски самураи, които щяха да придружават Нобунага и групата планински отшелници, които отдалеч щяха да го пазят, поеха към столицата.

Първата група щеше да минава за селски самураи от източните области, тръгнали да разгледат Киото. Със спокоен вид мъжете вървяха напред. Скриха яростният блясък, който светеше в очите им при Окехадзама и възприеха грубия изглед и провлачения говор на хора, за каквито се представяха.

Доке бе уредил нощувка в една къща в покрайнините на столицата. Докато обикаляха из Киото, Нобунага винаги нахлупваше ръба на шапката си ниско над очите и се обличаше като прост провинциалист. Придружителите му наброяваха най-много четири-пет души. Ако наемни убийци узнаеха кой е, щеше да стане лесен прицел.

Имаше дни, в които съвсем се отпускаше и до залез-слънце скиташе сред навалицата и праха на Киото. А имаше и вечери, когато в някой необичаен час изведнъж излизаше, отбиваше се в жилищата на придворни и водеше тайни разговори.

Младите самураи не разбираха нито защо техният господар се осмелява да предприеме такова начинание сред опасния безпорядък на раздираната от война страна, нито повода за тези посещения. Разбира се, нямаше причина и Токичиро да вниква в обстоятелствата. Самият той обаче използваше времето за наблюдение. Столицата се е променила, си мислеше. По времето, когато бе обикалял страната да продава игли, често идваше тук да поднови запаса си. Като броеше на пръсти, пресметна, че е било само преди шест или седем години, но оттогава условията около Императорския дворец забележимо се бяха изменили.