Ейджи Йошикава - Тайко

И макар, за да се покаже гневът и тежестта на върховната власт, въпросът да бе разискван във Великия шогунски съвет, всъщност всичко беше само официалност. Напоследък обаче областните наместници рядко идваха да посетят Киото и шогунът се чувстваше изоставен. Скуката му бе разсеяна от посещението на Нобунага и той като че се стараеше да поддържа разговор.

Може по време на беседата Йошитеру да очакваше да му загатнат желание за официално повишаване в чин или дворцова длъжност, но не последва нищо такова и накрая Нобунага бодро се сбогува.

— Да си вървим — каза той и с това обяви завръщането им след тридесетдневен престой в столицата. — Утре — добави бързо.

Докато предрешените като отшелници и селски самураи придружители, отседнали на различни места, оживено се приготвяха да потеглят на път за дома, един вестоносец донесе от Овари предупреждение:

Откак заминахте за Киото, се пръскат слухове. Щом се върнете, проявете крайна предпазливост и моля, подгответе се в случай на някаква неприятност по пътя.

Накъдето и да тръгнат, щеше да трябва да минат през няколко поред враждебни области. По кой път може да поемат в безопасност? Може би трябва да се върнат с кораб?

Тази вечер придружителите на Нобунага се събраха в къщата, където той бе отседнал и обсъдиха въпроса, ала не успяха да стигнат до съгласие. Изведнъж Икеда Шоню излезе изненадващо някъде откъм стаята на Нобунага и впери поглед в тях.

— Още ли не сте си легнали, господа?

Един от мъжете го изгледа с раздразнено изражение.

— Обсъждаме нещо важно.

— Не знаех, че сте посред обсъждане. За какво за бога разговаряте?

— Доста сте безгрижен за придружител на Негово Височество. Не знаете ли за известието, което дойде по нарочен човек тази вечер?

— Чух за това.

— Изключително важно е нищо да не се случи по пътя на връщане. Тъкмо сега си блъскаме главите и се опитваме да измислим по кой път да поемем.

— Тревожите се за нищо. Негово Височество вече реши.

— Какво? Реши ли?

— Когато пристигнахме в столицата, бяхме прекалено много хора и на него му се стори, че бием на очи. Замислил е да се върне обратно с четири-пет души — достатъчни според него. Служителите могат да се приберат поотделно и да тръгнат по който път поискат.

Нобунага напусна столицата преди изгрев-слънце. И точно както каза Шоню, остави след себе си двадесет-тридесет от предрешените като планински отшелници мъже и повечето от селските самураи. Придружаваха го само четирима мъже. Разбира се, между тях беше Шоню, но този, за когото да бъде избран в тази малка група беше най-висока чест, бе Токичиро.

— Доста слабо защитен е.

— Мислите ли, че всичко ще бъде наред с него?

Групата останали сами служители се почувства неспокойна и последва своя господар чак до Оцу, но тук Нобунага и хората му наеха коне и прекосиха моста при Сета. Имаше няколко места за проверка на пътниците, но той мина през тях без затруднение. Бе поискал от Мийоши Нагайоши писмо, в което се заявяваше, че пътува под покровителството на столичния наместник. На всяка бариера, до която стигаха, показваше писмото и продължаваше нататък.

Пътят на чая се бе разпространил широко из цялата страна. В жестокия, кървав свят хората търсеха мир и спокойно място, където да намерят кратък отдих от шума и объркването. Чаят бе изящната граница, където съзерцание и действие се срещат и навярно не бе чудно, че най-заклетите му последователи бяха самураите, чието ежедневие е залято с кръв.

Нене беше изучила Пътя на чая. Нейният баща, когото нежно обичаше, също пиеше чай и затова тук всичко бе доста по-различно от свиренето на кото, когато показваше дарбата си на случайно минаващи покрай къщата хора.

Нещо в покоя на сутринта и благосклонната усмивка на баща й, в това да отсипва с едно движение горещата зелена отвара в чайник от черна керамика от Сето, сякаш я подтикваше да приготви чай. Така това не беше просто развлечение, а част от ежедневието й.

— В градината има доста гъста роса, нали? И пъпките на хризантемите още са твърди.

Матаемон погледна от откритата тераса към малкото оградено място. Нене, заета пред огнището с черпак за чай в ръка, не отговори. Кипящата вода, която загреба от котлето, се стече като от извор в чайника и бодро разпръсна самотата в стаята. Тя се усмихна и отмести поглед.

— Не, две-три хризантеми навън вече доста миришат.

— Наистина ли? Вече са разцъфтели? Не забелязах, когато тази сутрин изнесох метлата и пометох. Изглежда срамно, че под покрива на дома на един воин трябва да цъфтят цветя.