Ейджи Йошикава - Мусаши

И двамата бяха изцяло погълнати от смъртния двубой. И двамата не мислеха за нищо.

Всичко наоколо сякаш изчезна. Но малко по-нататък, там, където бяха местата за гледане, далеч от шума на вълните, безброй хора следяха движенията на биещите се със затаен дъх.

Към Ганрю бяха отправени молитвите и надеждите на онези, които вярваха в него и искаха да остане жив. Към Мусаши — молитвите и надеждите на останалите.

На Садо и Йори тук на острова.

На Оцу, Осуги и Гоносуке на брега на Шимоносеки.

На Акеми и Матахачи на хълма в Кокура.

Техните молитви се издигаха към небесата.

Тук надежди, молитви и богове не помагаха. Не помагаше и късметът. Тук всичко беше празнота — безлична и напълно равнодушна.

Нима тази празнота, толкова трудно постижима за живите, бе съвършеният израз на издигналото се над мисълта и отвлечените представи съзнание?

Двамата мъже разговаряха, без да говорят. После всеки бе осенен от несъзнателно проумяване на другия. Всяка частица от кожата им бе застрашително настръхнала срещу противника.

Мускули, плът, нокти, коса, дори вежди — всички части на тялото, които го правят живо — се бяха обединили в една-единствена сила срещу врага, в защита на организма, който съставят. Разумът, ясен и необезпокояван от нищо, се сливаше с вселената, подобно на отражението на луната в езерна вода по време на бушуващ тайфун. Да достигнат тази върховна неподвижност беше крайният им стремеж.

Макар да приличаше на вечност, това всъщност беше само кратък миг. Той продължи, колкото вълните няколко пъти да залеят и да се отдръпнат от рифа.

После мигът бе прекъснат от пронизителен вик, дошъл сякаш не от нечия уста, а от дълбините на битието. Беше излязъл от устата на Ганрю и веднага след това бе последван от друг на Мусаши.

Подобно на яростни вълни, разбиващи се в скалист бряг, двата вика отпратиха душите им към небесата. Сабята на противника, издигната високо над главата му, като че срещу слънцето, се изви като дъга във въздуха.

Мусаши издаде лявото си рамо напред, отстъпи една крачка и наполовина се извърна към своя противник. Хванатата с две ръце дървена сабя проряза въздуха в същия миг, в който „Дългия прът“ се стовари току пред носа му.

Дишането на двамата заглушаваше плясъка на вълните. В следващия миг дървената сабя беше наравно с очите, а „Дългия прът“ — високо над главите им. Ганрю беше отстъпил на десетина крачки, съвсем близо до морето. Макар да не можа да нарани Мусаши, той успя да заеме доста по-добра позиция. Ако беше останал на мястото си, слънцето, отразено в морската вода, щеше да заблести в очите му и скоро да го заслепи. По-късно и духът му щеше да изгуби силата си и тогава всичко щеше да бъде в ръцете на Мусаши.

С подновена увереност Ганрю запристъпва напред, като следеше и за най-малкото пропукване в защитата на Мусаши. Събираше сила за решителния удар.

Мусаши го изненада. Вместо да се приближи към него бавно и внимателно, той смело скочи срещу него с изтеглена напред сабя, готов да промуши Ганрю в очите. Изненадващата простота на движението накара Ганрю да се спре. Той едва не загуби Мусаши от погледа си.

Дървената сабя се издигна във въздуха. Мусаши подскочи високо нагоре и с прибрани крака се сви почти наполовина.

— Я-а-а!

Сабята на Ганрю изсвистя в пространството над главата му. Но върхът на „Дългия прът“ разсече само превръзката около главата на Мусаши и тя полетя във въздуха.

Ганрю я взе за главата на своя противник и лицето му се озари от кратка усмивка. В следващия миг черепът му се раздроби под удара на Мусаши.

Докато Ганрю лежеше на границата между пясъка и тревата, по лицето му не личеше да е осъзнал загубата си. От устата му течеше кръв, но на устните грееше победоносна усмивка.

— О, не!

— Ганрю!

Забравил всичко, Ивама Какубей скочи на крака и заедно с него — всички поддръжници на Ганрю. Лицата им бяха изкривени от ужас. После видяха Нагаока и Йори, които с невъзмутимо спокойствие седяха по местата си. Засрамени, успяха някак да се удържат и да не се втурнат напред. Опитаха да запазят самообладание, но нищо не можеше да скрие мъката и разочарованието им. Някои тежко преглъщаха, отказвайки да приемат, че това, което са видели, е истина. Мислите им застинаха.

Островът в миг си възвърна обичайната тишина и спокойствие. Само шумящите боровете и полюляващите се треви се надсмиваха над крехкия и нетраен човешки род.

Мусаши се загледа в едно облаче. После душата се върна в тялото му и той успя да отдели облачето от себе си, своето тяло от вселената.