Ейджи Йошикава - Мусаши

— Сасуке, мога ли да взема това?

— Кое?

— Счупеното гребло на дъното на лодката.

— Вземи го, не ми трябва. Но за какво ти е?

— Почти с идеални размери е — загадъчно каза Мусаши.

Той извади с една ръка наполовина потопеното във вода гребло и погледна дали не е криво. Едно парче от плоската част се беше отчупило.

Сложи греблото на коленете си и съсредоточено почна да го дълбае с късия си меч. Сасуке на няколко пъти хвърляше по един поглед назад към Шимоносеки. Но Мусаши очевидно беше забравил за всички, които е оставил на брега. Така ли се подготвя самураят за бой на живот и смърт? На обикновен гражданин като Сасуке това се виждаше студено и безсърдечно.

Мусаши свърши с греблото и изтупа от хакамата си стърготините.

— Имаш ли нещо, което мога да наметна?

— Студено ли ти е?

— Не, но в лодката плиска вода.

— Под седалката би трябвало да има една подплатена дреха.

Мусаши я взе и я наметна на раменете си. После извади от кимоното си хартия и започна да усуква всеки лист като канап. Когато парчетата станаха повече от двадесет, ги завърза едно за друго и направи две върви, които след това сплете, за да се получи тасуки. Така се казваше лентата, използвана по време на бой, за да се връзват отзад ръкавите на кимоното. Сасуке бе чувал, че правенето на тасуки от хартия е тайно изкуство, предавано от поколение на поколение. Като наблюдаваше Мусаши обаче, то му се стори лесно. Сасуке беше възхитен от сръчността на неговите пръсти и от изяществото, с което суче тасуки в ръцете си.

— Онова там Фунашима ли е? — посочи Мусаши.

— Не, Хикоджима, остров от групата Хахаджима. Фунашима е на около хиляда разкрача североизточно от него. Лесно се познава, защото е плосък и прилича на дълъг пясъчен нанос. Ей там, между Хикоджима и Идзаки, е проливът Ондо. Сигурно сте чувал за него.

— В такъв случай онова на запад трябва да е Дайриноура в областта Будзен.

— Точно така. Сега се сещам, че точно там някъде, из околните заливи и острови, Йошицуне е спечелил последната си битка срещу Хейке.

С всеки следващ мах на веслото Сасуке ставаше все по-нервен. По лицето му избиваше студена пот, сърцето му лудо биеше. Намираше нещо зловещо в това да се говори сега за маловажни неща. Как е възможно човек, който отива на бой, да е толкова спокоен?

Без съмнение предстоеше борба на живот и смърт. Дали ще има кого да закара в обратната посока? Или пътникът му ще се е превърнал в жестоко обезобразен труп? Нямаше как да знае. Мусаши, помисли си Сасуке, приличаше на бял облак, зареян в небето.

Мусаши наистина не се преструваше. В главата му нямаше нито една мисъл. Ако изобщо чувстваше нещо, то бе, може би, мъничко скука.

Погледна през борда на лодката към завихрената синя вода. Под тях беше дълбоко, безкрайно дълбоко. Нещото долу беше живо. То съществуваше в онова, което се нарича вечен живот. Водата нямаше постоянна, определена форма. Може би човек не притежава вечния живот, именно защото неговата форма е точно определена? Нима истинският живот не започва тогава, когато устойчивите очертания изчезнат?

В очите на Мусаши животът и смъртта изглеждаха лишени от смисъл. Той потръпна, но не от пръските студена вода, а от някакво преминало през цялото му тяло предчувствие. Макар мисълта му да се беше извисила над живота и смъртта, чувстваше, че между нея и неговото тяло все още няма истинско съзвучие. Когато всяка клетка на тялото и душата му се изпълни със забрава, от цялото му същество нямаше да остане нищо друго, освен водата и облаците.

Минаваха покрай залива Тешимачи на остров Хикоджима. Нямаше как да видят четиридесетината самурая, застанали на брега с погледи вперени в морето. Всички бяха поддръжници на Ганрю. Повечето служеха в дома Хосокава. Престъпвайки заповедта на Тадатоши, бяха пристигнали на Фунашима още преди два дни. В случай, че Ганрю падне убит, бяха готови да отмъстят за него.

Тази сутрин, когато пристигнаха на острова, Нагаока Садо, Ивама Какубей и мъжете, определени за наблюдатели на двубоя, откриха тази група самураи, строго ги нахокаха и ги изпратиха на Хикоджима. Но тъй като повечето от служителите бяха на тяхна страна, наказанието им се размина. Веднъж напуснали Фунашима, не беше работа на отговорните лица да ги знаят какво правят.

— Сигурен ли си, че това е Мусаши? — попита един от тях.

— Той трябва да е.

— Сам ли е?

— Така изглежда. На раменете му има нещо подобно на наметало.

— Вероятно отдолу е сложил леки доспехи, които иска да скрие.