Ейджи Йошикава: Мусаши

Тя долови шумолене на дрехи откъм съседната стая и почувства облекчение. Мусаши най-после бе започнал да се облича. После отново настъпи тишина, а в следващия момент той вече говореше с баща й. Размениха само няколко думи. Докато минаваше покрай съседната стая, Оцуру забеляза, че Мусаши е сгънал прилежно старите си дрехи и ги е сложил в една кутия в ъгъла. Завладя я непоносима самота. Коленичи и скри лицето си във все още топлото кимоно.

— Оцуру! — извика баща й. — Какво правиш? Той тръгва.

— Да, татко — тя изтри сълзите от бузите и очите си и изтича към него.

Мусаши беше вече пред градинската врата, през която бе избрал да излезе, за да не го забележи никой. Бащата, дъщерята и още четирима-петима от домашните излязоха пред вратата. Оцуру беше твърде превъзбудена, за да каже каквото и да било. Когато Мусаши я погледна, тя последва примера на останалите и наведе глава.

— Сбогом — каза Мусаши.

Той мина през ниската, покрита със зеленина врата, затвори я след себе си и каза:

— Пазете се.

Когато вдигнаха глави, видяха един бързо отдалечаващ се силует.

Стояха с очи вперени в него, но той не обърна глава.

— Предполагам, че точно така правят истинските самураи. Без много думи, без дълги сбогувания. Нищо.

Оцуру бързо се скри в къщата. След секунди баща й също се усамоти в стаята си.

На около двеста крачки разстояние нагоре по брега се извисяваше самотно борът Хейке. Мусаши вървеше към него. Беше напълно спокоен. Всичките му мисли бяха останали в черното мастилено петно на нарисувания за Тародзаемон пейзаж. Докато рисуваше, се чувстваше добре. Смяташе усилията си за успешни.

А сега Фунашима го очакваше. Спокойно се придвижваше напред, сякаш бе предприел най-обикновено пътуване. Нямаше как да знае дали ще се върне, но вече бе престанал да мисли за това. Преди години, когато беше на двадесет и две, се чувстваше крайно нервен, приближавайки се към големия бор в Ичиджоджи. Беше изпълнен с предчувствия за приближаваща неизбежна трагедия. Сега не усещаше нищо.

Не защото днешният му противник заслужаваше страха му по-малко от онези сто души, с които се би тогава. Далеч беше от тази мисъл. Коджиро сам беше много по-страшен противник от цяла армия бойци, които можеше да изправи насреща му школата Йошиока. Мусаши ни най-малко не се съмняваше, че предстои битката на живота му.

— Сенсей!

— Мусаши!

Мислите му бяха прекъснати от гласове. Видя двама души затичали се към него. Беше изумен.

— Гоносуке! — възкликна. — Бабо! Как попаднахте тук?

Прашни от пътя, двамата коленичиха пред него.

— Трябваше да дойдем — каза Гоносуке.

— Дойдохме да те изпратим — додаде Осуги. — А и ти дължа извинение.

— Извинение? На мен.

— Да. За всичко. Трябва да те помоля за прошка.

Той я погледна въпросително. Думите й му звучаха невероятно.

— Защо говорите така, бабо? Да не се е случило нещо?

Тя стоеше с умолително сключени ръце.

— Какво мога да кажа? Толкова много злини ти причиних, че не мога и да се надявам да ми простиш за всичко. Беше… беше ужасна грешка. Бях заслепена от обичта към сина си. Но вече разбрах истината. Моля те да ми простиш.

За миг той остана с прикован в нея поглед. После коленичи и взе ръката й. Не се осмеляваше да вдигне поглед от страх, че в очите му има сълзи. Като гледаше каещата се старица, той изпита чувство на вина. Но също и някаква благодарност. Ръката й трепереше. И неговата леко потръпваше.

Трябваше му известно време, за да се съвземе.

— Вярвам ви, бабо. Благодаря ви, че дойдохте. Сега мога да срещна смъртта, без да съжалявам за нищо. Да вляза в бой със свободен дух и спокойно сърце.

— Значи ми прощаваш?

— Разбира се, че ви прощавам, но само ако и вие ми простите за всички неприятности, които съм ви създавал още от времето, когато бях момче.

— Да, разбира се. Но стига съм те занимавала със себе си. Има още някой, който се нуждае от помощта ти. Някой който е много, много тъжен.

Тя се обърна и посочи.

Под бора Хейке, срамежливо гледаща към тях, се бе спотаила Оцу. Лицето й беше бледо и напрегнато от очакване.

— Оцу! — извика той.

Само след миг той се озова пред нея. Сам не знаеше как го пренесоха там краката му. Гоносуке и Осуги останаха по местата си. Искаше им се да се стопят във въздуха и да оставят целия бряг на разположение на двамата.

— Оцу, ти дойде.

Нямаше думи, които биха могли да запълнят бездната на годините, да изразят оня свят на бушуващи чувства, скрит вътре в него.