Ейджи Йошикава - Мусаши

Носеше копринено кимоно с тесни ръкави — чисто бяло, с изпъкнали шарки — и отгоре яркочервена наметка. Пурпурните му кожени хакама бяха от онези, които се стесняват под коляното и прилепват по прасците като гамаши. Сламените му сандали бяха явно предварително леко навлажнени, за да не се пързалят. Освен късата сабя, с която никога не се разделяше, беше взел и „Дългия прът“, неизползван откакто беше постъпил на служба у Хосокава. Бялото му, бузесто лице над огненочервената мантия излъчваше съвършено спокойствие. Днес в него имаше нещо величествено, почти възвишено.

Нуиносуке не пропусна да забележи, че усмивката му беше спокойна и уверена. Той я раздаваше на всички посоки, и изглеждаше доволен и напълно уравновесен.

Коджиро се качи в лодката. Веднага след него вътре скочи и Тацуносуке. Там вече ги чакаха двама лодкари — единият стоеше на носа, другият на веслото. Амаюми се беше разположил върху юмрука на Тацуносуке.

Отделил се от брега, водачът на лодката замахна нашироко и плавно с веслото и малкият съд леко се плъзна напред.

Стреснат от виковете на изпращачите, соколът запляска с криле.

Тълпата се раздели на групички и скоро се разпръсна. Всички бяха изумени от спокойствието на Коджиро и се молеха техният любимец да спечели този бой на боевете.

„Трябва да тръгвам“, помисли си Нуиносуке, внезапно сетил се за задължението си да следи Садо да не закъснее. Когато се обърна да си ходи, видя зад себе си едно момиче. Беше Омицу. Притиснала се здраво към дънера на едно дърво, тя плачеше.

Нуиносуке се почувства неудобно, че я видя, бързо отмести очи и безшумно изчезна. Щом стъпи отново на улицата, той хвърли последен поглед към лодката на Коджиро, а след това и към Омицу. „Всеки си има и обществен, и личен живот, помисли си той. Далеч от цялата суетня, една жена стои сама и сърцето й се къса от мъка.“

Вече в лодката, Коджиро поиска от Тацуносуке сокола си и протегна лявата ръка. Прислужникът прехвърли Амаюми върху юмрука му и почтително се отдръпна встрани.

Приливът бързо настъпваше. Денят беше идеален — безоблачно небе, кристалночиста вода. Само вълните бяха малко високи. Всеки път, когато някоя от тях се плискаше в планшира, соколът, настроен войнствено, пърхаше с криле.

Когато бяха изминали около половината път, Коджиро отвърза крака му и го хвърли във въздуха с думите:

— Връщай се в крепостта.

Както винаги готов за лов, Амаюми се спусна върху някаква водна птица. Разхвърчаха се бели пера. Но тъй като господарят не го повика, той се сниши над островите, после се стрелна нагоре в небето и се изгуби в далечината.

След като пусна сокола, Коджиро започна да сваля от себе си будистките и шинтоистки талисмани и надписи, с които го бяха отрупали почитателите му, и да ги хвърля във водата. Изхвърли дори памучната долна риза с извезано санскритско заклинание, подарък от леля му.

— Сега вече — меко каза той, — мога да се отпусна.

Изправен лице в лице с този бой на живот и смърт, той не искаше да се обвързва със спомени и имена. Това, че толкова много хора се молеха за неговата победа, му тежеше. Техните добри пожелания, колкото и искрени да бяха, повече му пречеха, отколкото му помагаха. Това, което беше от значение за него в момента, бе самият той. Единствено и само той.

Соленият бриз галеше спокойното му лице. Очите му се взираха в зелените борове на Фунашима.

В Шимоносеки Тародзаемон мина покрай няколко бедни хижи, подредени край брега, и влезе в магазина си.

— Сасуке — провикна се той, — никой ли не е виждал Сасуке?

Сасуке бе един от най-младите му работници. Но и един от най-ценните. Нает за домашен прислужник, той помагаше и в магазина от време на време.

— Добро утро — поздрави управителят, появявайки се от работното си място в счетоводството. — Сасуке беше тук допреди миг.

После се обърна към по-младия си помощник и му нареди:

— Иди да намериш Сасуке. Бързо!

Управителят понечи да осведоми Тародзаемон по няколко делови въпроса, но търговецът го прекъсна с поклащане на главата, като че отпъждаше комар.

— Това, което ме интересува в момента, е дали някой е идвал да пита за Мусаши.

— Всъщност сутринта дойде някакъв човек.

— Пратеникът на Нагаока Садо ли? Знам за него. Някой друг?

Управителят поглади брадичката си.

— Ами, аз лично не съм видял, но ми казаха, че снощи идвал някакъв мръсен на вид мъж с остър поглед. Носел голяма дъбова тояга и искал да се види с „Мусаши Сенсей“. Доста усилия им струвало да се отърват от него.