Ейджи Йошикава - Мусаши

В белотата на листа той видя огромното нищо на небитието. Един единствен мах на четката бе достатъчен, за да роди живота в него. Ако пожелае, можеше да сътвори дъжд или пък вятър. Но каквото и да прави, сърцето му щеше завинаги да остане там, в картината. Ако сърцето му е опетнено, такава щеше да е и картината. Ако е безразлично, рисунката също ставаше такава. Листът нямаше да скрие и всеки негов опит да блесне с майсторството си. Човек се превръща в прах, но мастилото остава. Така образът на неговото сърце щеше да се съхрани дори след като него няма да го има.

Осъзна, че разсъжденията го възпират. Беше готов да прекрачи прага на небитието, да остави сърцето си да говори само, независимо от аз-а, освободено дейното участие на ръката.

Опита се да постигне празнота и притихна в очакване на онова върховно състояние, в което сърцето му щеше да заговори в съзвучие с вселената, освободено от себе си и от задръжките.

Уличните шумове не стигаха до стаята му. Днешният двубой му се струваше напълно чужд. Единственото, което възприемаше, беше шума на полюляващия се в градината бамбук.

— Мога ли да ви прекъсна? — вратата зад гърба му безшумно се отвори и се подаде главата на Тародзаемон. Стори му се неприлично, почти грубо да му се натрапва по този начин, но се осмели и каза:

— Простете, че ви отвличам, когато работите с такова увлечение.

— А, заповядайте.

— Мисля, че скоро ще стане време за тръгване.

— Знам.

— Всичко е готово. Нещата, които заръчахте, са в съседната стая.

— Много мило от ваша страна.

— Моля ви, не се притеснявайте за картините. Ще ги довършите като се върнете от Фунашима.

— О, няма нищо. Тази сутрин се чувствам прекрасно. Времето е добро за рисуване.

— Но нали не сте забравил, колко малко време имате?

— Не, не съм.

— Когато решите да започнете с приготовленията, само кажете. Ние сме на ваше разположение.

— Много благодаря.

Тародзаемон се накани да тръгва, но Мусаши го спря:

— Кога започва приливът?

— По това време на годината водата е най-ниска между шест и осем сутринта. Сега отново трябва да се качва.

— Благодаря ви — разсеяно продума Мусаши и отново насочи вниманието си върху белия лист.

Тародзаемон тихо притвори вратата и се върна в салона. Реши да стои там и спокойно да чака. Не след дълго обаче нервите му не издържаха. Стана и излезе на терасата, откъдето можеше да наблюдава пролива. Водата започваше да се покачва.

— Татко.

— Какво има?

— Вече е време Мусаши да тръгва. Приготвих сандалите му пред входната врата.

— Още не е готов.

— Рисува ли?

— Да.

— Надявах се да успееш да го убедиш да остави това и да дойде да се приготви.

— Той си знае работата.

На брега в близост до къщата спря малка лодка и Тародзаемон чу някой да го вика. Беше Нуиносуке.

— Мусаши тръгна ли вече? — попита.

Когато Тародзаемон му отговори отрицателно, той бързо каза:

— Моля ви, предайте му да се приготви и да тръгне възможно най-бързо. Коджиро вече е тръгнал, също и господарят Хосокава. Моят господар точно сега потегля от Кокура.

— Ще направя каквото е по силите ми.

— Моля Ви! Може да говоря като бабичка, но искаме да сме сигурни, че Мусаши ще бъде там навреме. Ще бъде жалко да се опозори заради толкова дребно нещо.

Нуиносуке бързо се оттегли, оставяйки търговеца и дъщеря му сами на терасата, глождени от притеснения. Те брояха секундите и от време на време хвърляха по някой поглед към стаята на Мусаши в дъното на коридора. Оттам не се чуваше нито звук.

Не след дълго пристигна още една лодка. С нея дойде пратеник от Фунашима, който молеше Мусаши да побърза.

При шума на отваряща се врата, Мусаши отвори очи. Беше Оцуру. Нямаше нужда да му казва защо е дошла. При все това му съобщи за пратеника от острова. Той кимна приятелски и любезно отвърна:

— Разбирам — каза и излезе от стаята.

Оцуру погледна към мястото, където беше седял. Празният до преди малко лист вече беше плътно изрисуван с мастило. На пръв поглед картината й заприлича на някакъв неясен облак. Но скоро установи, че на нея беше изобразен пейзаж, нарисуван по метода на „разбитата мастилница“. Петната още бяха влажни.

— Моля те, би ли предала тази картина на баща си — надвика шума на вълните той. — Другата е за Сасуке.

— Благодаря. Наистина не трябваше.

— Съжалявам, че не мога да предложа нищо по-добро. Но вярвам баща ти да я приеме като спомен от мен.

Оцуру замислено му каза:

— Моля те, довечера на всяка цена трябва да се върнеш отново тук и да седнеш край огъня заедно с баща ми, както снощи.