Ейджи Йошикава - Мусаши

Може би трябваше да Ви се обадя по-рано, но аз се оттеглих, защото знаех, че ще настоявате да ми помогнете. И за да не Ви забърквам, реших да остана при Тародзаемон. Ще използвам някоя от неговите лодки, за да се добера до Фунашима, когато намеря за добре. Можете да сте сигурен в това.

Дълбоко впечатлен, Садо мълчеше с поглед вперен в писмото. То беше добре написано, скромно, учтиво, разумно. Засрами се от тревогата, обзела го предишния ден.

— Нуиносуке.

— Да, господине.

— Вземи това писмо и го покажи на Магобейноджо и другарите му. А също и на всички заинтересовани.

Нуиносуке едва бе излязъл, когато се появи един прислужник и каза:

— Ако сте свършили, господарю, време е да се приготвяте за тръгване.

— Да, разбира се, но има още много време — спокойно отвърна Садо.

— Става късно. Какубей вече замина.

— Това си е негова работа. Йори, би ли дошъл за минута.

— Господине?

— Ти си вече мъж, нали, Йори?

— Надявам се, господине.

— Мислиш ли, че ще можеш да не заплачеш, каквото и да се случи?

— Да, господине.

— Добре тогава, можеш да дойдеш с мен на Фунашима като мой помощник. Но запомни едно: може да се наложи да приберем тялото на Мусаши. Ще успееш ли и тогава да не заплачеш?

— Да, господине. Кълна се.

Нуиносуке тъкмо бе изхвърчал през вратата, когато една дрипава жена го извика:

— Извинете, господине, вие в тази къща ли служите?

Нуиносуке се спря и я изгледа подозрително.

— Какво искаш?

— Простете ми, така както изглеждам, не би трябвало да стоя пред този дом.

— Ами тогава какво правиш тук?

— Исках да ви питам… за днешния двубой. Хората говорят, че Мусаши бил избягал. Вярно ли е?

— Ах, ти, глупава жено! Как се осмеляваш! Ти знаеш ли кой е Миямото Мусаши. Нима мислиш, че е способен на подобно нещо? Само почакай до осем часа и ще разбереш. Току-що го видях.

— Видели сте го?

— Коя си ти?

Тя сведе поглед.

— Негова позната.

— Хм. И въпреки това даваш ухо на подобни нелепи слухове? Е, добре, бързам, но ще ти покажа нещо.

Той й прочете на глас писмото на Мусаши до Садо, без да забележи един мъж с насълзени очи, който надничаше през рамото му. Когато го видя, се дръпна назад и извика:

— Кой си ти? Какво си въобразяваш?

Като триеше сълзите от лицето си, мъжът се поклони дълбоко и каза:

— Извинете ме. Аз съм с тази жена.

— Съпруг ли си й?

— Да, господине. Благодаря ви, че ни показахте това писмо. Почувствах се така, сякаш наистина съм видял Мусаши. Нали, Акеми?

— Да, сега съм много по-спокойна. Ела да потърсим място, откъдето да гледаме.

Гневът на Нуиносуке се изпари.

— Ако се изкачите на ей онзи хълм край брега, ще имате добър изглед към Фунашима. При това ясно време ще виждате дори и пясъка.

— Извинявайте, че ви се натрапихме като бързате толкова. Простете ни.

Когато двамата се наканиха да тръгват, Нуиносуке каза:

— Чакайте малко, кои сте вие? Ако нямате нищо против, бих желал да знам имената ви.

Те се обърнаха и се поклониха.

— Аз съм Матахачи. С Мусаши сме от едно село.

— Моето име е Акеми.

Нуиносуке кимна и забързано продължи пътя си.

Те постояха малко, вторачени след него, после се спогледаха и поеха към хълма. Оттам, сред множество други острови, се виждаше Фунашима. Отвъд, в далечината, се открояваше планината Нагато. Постелиха си рогозките и седнаха. Долу в ниското се плискаха вълните. От боровете от време на време падаше по някоя борова игличка.

Акеми свали бебето от гърба си и започна да го кърми. Матахачи, с ръце на коленете, гледаше втренчено във водата.

Нуиносуке се отправи най-напред към дома на Магобейноджо, показа му писмото и му обясни какво се беше случило. Веднага след това си тръгна, без дори да изпие чаша чай и се отби набързо и в останалите пет къщи.

Като застана зад едно дърво недалеч от сградата на бреговата охрана, той се зае да наблюдава суетнята, започнала още рано тази сутрин.

Няколко групи самураи вече бяха тръгнали за Фунашима — тези, които трябваше да разчистят земята, свидетелите, пазачите. Всяка група пътуваше в отделна лодка. Друга малка лодка на брега очакваше пристигането на Коджиро. Тя беше направена специално за случая по заръка на Тадатоши. Беше чисто нова — дъските, веслото, въжетата — всичко.

Хората, дошли да изпратят Коджиро бяха към стотина. В някои от тях Нуиносуке разпозна приятели на самурая. Но имаше и доста, които виждаше за пръв път.

Коджиро изпи чая си и излезе от сградата на охраната, придружен от служителите. Повери на приятелите си любимото си пони и се отправи през пясъка към лодката. Тацуносуке го следваше по петите. Тълпата мълчаливо се раздели на две, правейки път на своя любимец. Като гледаха облеклото му, мнозина си въобразяваха, че самите те отиват на бой.