Ейджи Йошикава - Мусаши

Мусаши се зачуди дали това е тяхната представа за изискана простота, или пък имат някаква по-особена причина, която ги кара да избягват по-общодостъпните места за срещи. Но като гост той беше принуден да приеме условията им. Поклони се и също седна чинно върху рогозката.

— Настанете се удобно — подкани го Магобейноджо, — по-късно ще се позабавляваме, но нека първо извършим церемонията си. Няма да отнеме много време.

Шестимата се поотпуснаха малко. Всеки от тях взе по стръкче от сламата, която бяха приготвили предварително. Продължиха да правят започнатите сламени подкови. С език здраво стиснат зад зъбите, с поглед, който дори за миг не се отклонява от работата, те изглеждаха някак тържествено, дори молитвено. Мусаши ги наблюдаваше с уважение, доловил силата и страстта на всяко тяхно движение — наплюнчването на ръцете, прокарването на стръкчетата слама през пръстите и сплитането му между двете длани.

— Смятам, че това е достатъчно — каза Хандаю, като остави на земята готовия чифт подкови и огледа останалите.

— И аз съм готов.

Всички поставиха готовите изделия пред Хандаю, изтупаха се и оправиха дрехите си. Хандаю натрупа подковите върху малък поднос, поставен в средата на образувания от тях кръг. Най-възрастният, Магобейноджо, се изправи.

— Това е дванадесетата година след битката при Секигахара, след онзи ден на гибел, който никога не ще се изличи от нашите спомени — започна той, — всички ние живяхме повече, отколкото имахме право да се надяваме. Дължим го на закрилата и щедростта на господаря Хосокава. Трябва да направим така, че нашите синове и внуци да помнят добрината на негово височество към нас.

Одобрителен шепот премина през кръга. Те седяха изпълнени с благоговение и свели погледи.

— Трябва също така да помним и великодушието на няколко поред глави на дома Шимен, макар и той вече да не съществува. А също и никога да не забравяме нещастието и безнадеждността, в които живеехме, когато дойдохме тук. Събираме се всяка година на това място, за да си спомним за тези три неща. А сега, нека се помолим като един за здравето и благополучието на всеки от нас.

Мъжете в хор отвърнаха:

— Добрината на господаря Хосокава, великодушието на дома Шимен, щедростта на небето, което ни избави от нещастията — тях няма да забравяме нито за миг.

— А сега — поклоните — каза Магобейноджо.

Всички се обърнаха с лице към белите стени на крепостта Кокура, които се открояваха на фона на тъмното небе, и се поклониха. После се обърнаха в посока към областта Мимасака и отново се поклониха. Третият, последен поклон, беше към подковите. Всяко тяхно движение беше извършено с изключителна тържественост и искрено чувство.

Магобейноджо се обърна към Мусаши:

— Сега отиваме в светилището на хълма за да принесем в дар подковите, които направихме. След това ще можем да продължим с празненството. Ще можете ли да почакате тук.

Мъжът, който вървеше най-отпред, носеше таблата с подковите вдигната пред челото си. Останалите го следваха наредени един зад друг. Те навързаха даровете си по клоните на едно дърво край входа на храма. После, след като плеснаха по веднъж с ръце пред лика на божеството, се върнаха при Мусаши.

Гощавката не беше богата — яхния от корени на таро, бамбукови стръкчета с фасулена каша и сушена риба. Това беше храната, която ядяха в местните селски къщи. Но всичко това поливаха обилно със саке, смях и приказки.

Когато настроението стана празнично, Мусаши каза:

— Голяма чест бе за мен да ме поканите. Но има някои въпроси, които си задавам около малката ви церемония. Изглежда тя има особено значение за вас.

— Да, така е — каза Магобейноджо. — Когато дойдохме тук като победени воини, нямахме към кого да се обърнем за помощ. По-скоро бихме умрели от глад, отколкото да започнем да крадем. Но нали все нещо трябваше да се яде. Накрая се спряхме на идеята да си направим магазин близо до моста и да продаваме подкови. Ръцете ни бяха загрубели от въртенето на копието, така че бяха необходими известни усилия, за да ги научим да плетат сламата. Отне ни три години, докато се научим. Продавахме стоката си на пътуващи коняри. Печелехме толкова, колкото да преживяваме някак. Конярите започнаха да подозират, че правенето на подкови не е истинският ни занаят. Накрая някой казал на господаря Хосокава Сансай за нас. Като научил, че сме някогашни служители на господаря Шимен, той изпрати човек, който ни предложи длъжности при него.