Ейджи Йошикава - Мусаши

Магобейноджо продължи с разказ как господарят им предложил обща заплата от пет хиляди крини годишно, но те отказали. Били готови да му служат вярно, но смятали, че отношенията между господар и служител трябва да бъдат поставени на лична основа. Сансай проявил разбиране и предложил индивидуална заплата на всеки. Той изслушал страховете на служителите си, че шестимата новодошли ронини няма да могат да се облекат подходящо, за да се представят пред негово височество. Но когато било предложено да им се ушият специални дрехи, той не се съгласил. Казал, че това само би внесло объркване. Всъщност страховете на подчинените му били неоснователни, защото, макар и да били загубили предишното си положение, когато отишли в крепостта да получат длъжностите си, шестимата все пак били в състояние да облекат колосани дрехи и да препашат по две саби.

— Нямаше да е трудно да забравим колко труден беше животът ни на занаятчии. Ако не се държахме един за друг, нямаше да оцелеем и господарят Сансай нямаше да ни вземе на служба. Не бива да допускаме да забравим, че провидението ни пазеше през всичките тези трудни години. — Той завърши речта си с вдигната чаша и с думите: — Извинете, че толкова много говорих само за нас. Исках само да знаете, че всички ние не сме лоши хора. Дори сакето ни да не е от най-доброто, нито пък храната ни — обилна. Искаме от вас смело да се биете вдругиден. Ако загубите, ще погребем костите ви, не се тревожете.

Мусаши прие чашата и отвърна:

— За мен е чест да бъда тук сред вас. Чувствам се по-добре, отколкото ако бях в най-изискания дом с най-доброто саке на масата. Само мога да се надявам, моят късмет да е като вашия.

— Не се надявайте! Първо ще трябва да се научите да плетете подкови.

Шум от свличане на пръст прекъсна оживения им разговор. Всички вдигнаха очи към дигата, където видяха един прегърбен, подобен на прилеп силует.

— Кой е там? — извика Кагаширо и скочи. След него се изправи още един, с извадена сабя. Двамата се изкачиха нагоре към дигата и се взряха в мъглата.

Кагаширо през смях извика:

— Сигурно е някой от хората на Коджиро. Може би си мисли, че сме помощници на Мусаши и сега сме се събрали на тайна среща за определяне на стратегията му. Избяга, преди да успеем да видим кой е.

— Може да се очаква това от хората на Коджиро — обади се един от мъжете.

Настроението на всички остана все така весело, но Мусаши реши да си тръгва. Не би искал да направи нещо, което по-късно може да навреди на тези хора. Той им благодари искрено за вниманието, остави ги да се веселят и безгрижно се изгуби в тъмнината.

Поне изглеждаше безгрижен.

Когато Нагаока разбра, че са пуснали Мусаши да си тръгне, върху домашните му се изля леден гняв. Но все пак успя да се овладее и едва на следващата сутрин изпрати хора да го търсят.

Не след дълго пратениците се върнаха и му докладваха, че не могат да го открият — нямаха и представа къде би могъл да е. Белите вежди на Садо тревожно се повдигнаха.

— Какво ли може да му се е случило? Да не би…

Не искаше да си го помисли.

На същия ден, дванадесети, Коджиро се отби в крепостта и бе приет топло от господаря Тадатоши. Пийнаха по чашка саке, след което Коджиро си тръгна в чудесно настроение, яхнал любимото си пони.

До вечерта градът пламна от слухове.

— Мусаши сигурно се е изплашил и е избягал.

— Без съмнение, изпарил се е.

През нощта Садо не можа да заспи. Опита се да си внуши, че това просто не е възможно. Мусаши не е такъв човек. При все това възможно е дори и най-смелият воин да не устои при голямо напрежение. Страхувайки се от най-лошото, Садо си помисли, че ако Мусаши, когото самият той бе препоръчал, се е изплашил, то той, Садо, ще трябва да си направи сепуку. Това беше единственият достоен изход.

Ясната свежа утрин на тринадесети, го завари в градината. Разхождаше се с Йори и непрекъснато си повтаряше:

— Възможно ли е да съм се излъгал? Нима грешно съм го преценил?

— Добро утро, господине — на страничната врата се появи умореното лице на Нуиносуке.

— Откри ли го?

— Не, господине. Никой от съдържателите на странноприемници в околността не е виждал човек, който да отговаря на неговото описание.

— Провери ли в храмовете?

— И в храмовете, и в доджото, и навсякъде, където се събират ученици по бойни изкуства. Магобейноджо с хората си цяла нощ е бил навън и…

— Те още не са се върнали.

Садо сбърчи чело. През свежо зелените клони на цъфналите сливи му се мерна синьото море. Имаше чувството, че вълните се разбиват право в гърдите му.