Ейджи Йошикава - Мусаши

Йори беше обзет от натрапчивото усещане, че Мусаши се сбогува с него. Завинаги. Интуицията му би доловила това, дори Мусаши да не му бе говорил за толкова сериозни неща. А сега, след като се спомена и думата „живот“ у него не остана и капка съмнение. Мусаши едва я изрече, и Йори вече бе заровил глава в пазвата му. Детето зарида неудържимо.

Мусаши, забелязвайки спретнатия вид на Йори — прилежно сресана коса, вързана на опашка, безупречно бели чорапи — вече съжаляваше за думите си.

— Не плачи — каза му.

— Но ако вие…

— Престани да хленчиш. Ще те видят хората.

— Вие… вие вдругиден заминавате за Фунашима, нали?

— Да, налага се.

— Вие ще спечелите, моля ви, спечелете! Не мога да понеса мисълта, че няма да ви видя отново.

— Ха-ха. Затова ли плачеш?

— Някои говорят, че не можете да победите Коджиро — не биваше да се съгласявате на тоя двубой.

— Това не ме изненадва. Хората винаги говорят така.

— Но вие можете да го надвиете, нали, сенсей?

— Дори не съм се и замислял.

— Искате да кажете, че сте сигурен, че няма да загубите?

— Дори и да загубя, ще го направя достойно.

— Но ако мислите, че е възможно да загубите, защо просто не отидете някъде за известно време?

— И в най-долната клюка винаги има зрънце истина, Йори. Може и да съм сгрешил, но след като се е стигнало дотук, да избягам, значи да се отрека от Пътя на самураите. А това би опозорило не само мен, но и много други хора.

— Но нали сам казахте да държа на живота си и да го пазя внимателно?

— Да, казах ти. И ако намеря гроба си на Фунашима, нека това ти бъде за урок да се научиш да избягваш битки, които могат да доведат до такъв край.

Мусаши усети, че отива твърде далеч и промени темата:

— Вече помолих да предадат почитанията ми на Нагаока Садо. И теб ще помоля за същото. Кажи му още, че ще се видим на Фунашима.

Мусаши внимателно се освободи от прегръдката на момчето. Когато тръгна към вратата, Йори стисна здраво сламената шапка в ръката си.

— Не… Чакайте! — беше всичко, което успя да изрече. С другата ръка закри лицето си. Раменете му потреперваха. Нуиносуке се появи от една врата зад портата и се представи на Мусаши.

— Йори изглежда не иска да ви пусне и съм склонен да се съглася с него. Сигурен съм, че имате доста неща да свършите, но не бихте ли могъл да останете при нас една нощ?

Мусаши отвърна на поклона му и каза:

— Благодаря ви за поканата, но мисля, че трябва да откажа. След няколко дни може би ще заспя завинаги. Не мисля, че е уместно точно сега да обременявам други хора. По-късно днешното ви гостоприемство може наистина да ви навреди.

— Много мило от ваша страна, но мисля, че ако господарят разбере, че сме ви пуснали да си тръгнете, ще побеснее.

— Ще му обясня всичко в бележка. Днес се отбих само за да поднеса почитанията си. Мисля, че е време да тръгвам.

Когато излезе, той тръгна към брега, но преди да е изминал и половината път, чу зад себе си гласове, които го викаха. Обърна се и видя неколцина възрастни самураи от дома Хосокава, двама от тях беловласи. Като не позна никой, той реши, че са викали някой друг, и продължи по пътя си. Когато стигна до брега, се спря и се загледа във водата. Недалеч няколко лодки бяха пуснали котва. Събраните им платна се белееха под мъгливата светлина на настъпващата вечер. Отвъд огромното тяло на Хикоджима едва се очертаваше Фунашима.

— Мусаши!

— Вие сте Миямото Мусаши, нали?

Той се обърна, питайки се каква ли работа могат да имат с него тези възрастни бойци.

— Не ни помниш, нали? Не си и помислих подобно нещо. Беше толкова отдавна. Казвам се Уцуми Магобейноджо. Ние и шестимата сме от Мимасака. Бяхме на служба в дома Шимен в крепостта Такеяма.

— Аз пък съм Кояма Хандаю. Магобейноджо и аз бяхме близки приятели на баща ви.

Мусаши широко се усмихна.

— Е, това се казва изненада!

Провлеченият им говор, безпогрешно издаващ принадлежността им към родното му село, разбуди много детски спомени. След като се поклони на всеки от тях поотделно, той каза:

— Радвам се да ви видя. Но кажете ми, по какъв случай сте се събрали всички заедно тук, толкова далече от дома?

— Ами, както знаете, след битката при Секигахара, домът Шимен беше разтурен. Ние станахме ронини и се отправихме към Кюсю. Дойдохме тук, в областта Будзен. За известно време, за да свързваме някак двата края, правехме сламени подкови. По-късно щастието ни се усмихна.

— Така ли? Е, честно да ви кажа, не очаквах да срещна приятели на баща ми тук в Кокура.