Ейджи Йошикава - Мусаши

— Някой се е раздрънкал. И то след като им обясних колко е важно никой да не знае, че Мусаши е тук.

— Знам. И аз им казах същото, при това съвършено ясно. Но можеш ли да обясниш нещо на младите? Присъствието на Мусаши тук ги кара да се чувстват важни. Как се отървахте от оня мъж?

— Собей му каза, че се е объркал и че Мусаши никога не е бил тук. Най-накрая оня си замина. Не знам дали е повярвал на думите на Собей. Пак той забелязал и двама-трима души, включително и една жена, да чакат отпред.

Сасуке се появи тичешком откъм кея.

— Викали сте ме, господине?

— Да. Исках да се уверя, че си готов. Знаеш колко е важно.

— Да, господине, разбирам. На крак съм още от изгрев-слънце. Измих се със студена вода и си сложих чиста бяла памучна препаска.

— Добре. Направи ли всичко така, както ти заръчах снощи? Лодката готова ли е?

— Е, нямаше какво толкова да се прави. Избрах най-добрата и най-чистата, пръснах сол наоколо, за да прогоня злите духове и я изтърках отвътре и отвън. Готов съм да тръгна, когато Мусаши пожелае.

— Къде е лодката?

— На брега, при останалите.

След като се замисли за момент, Тародзаемон каза:

— Най-добре да вървим. Твърде много хора ще видят Мусаши на тръгване, а той не желае това. Закарай лодката при големия бор, дето го наричат Хейке. Едва ли някой ще се сети да отиде чак там.

Магазинът, обикновено пълен с народ, беше почти празен. Обзет от нервност, Тародзаемон излезе на улицата. Тук, както и в Моджи на другия бряг, хората си вземаха почивен ден. Мъже, явно самураи от съседните владения, ронини, учени-конфуцианци, ковачи, оръжейници, майстори на лакови издалия, свещеници, граждани от всички прослойки, земеделци от околните села — всички бяха тук. Срещаха се и изискани дами с воали на огромните си пътни шапки, жени на рибари с деца, увесени на гърбовете им или вкопчили се в ръцете им. И всички се движеха в една посока, правейки отчаяни опити да се доберат по-близо до острова. Нямаше такова привилегировано място, от което да се различава предмет по-малък от дърво на остров Фунашима.

„Разбирам какво имаше пред вид Мусаши, помисли си Тародзаемон. За него би било непоносимо да попадне в лапите на тая тълпа, за която двубоят е просто зрелище.“

Когато се върна у дома, намери всичко в изрядна чистота. По тавана на обърнатата към морето стая се гонеха отраженията на вълните.

— Къде беше, татко? Търсих те — в стаята влезе Оцуру с поднос чай.

— На никое определено място.

Той вдигна чашата си и замислено се вгледа в нея. Оцуру бе дошла да прекара няколко дни с обичания си баща. Съвсем случайно, пътувайки на един кораб с Мусаши, тя установи, че и той е свързан по някакъв начин с Йори. Когато Мусаши дойде да поднесе почитанията си на Тародзаемон и да му благодари, че се е грижил за момчето, търговецът настоя Мусаши да бъде негов гост и нареди на Оцуру да се грижи за него.

Предишната нощ, докато Мусаши разговаряше със своя домакин, Оцуру седеше в съседната стая и шиеше новата препаска и пояс, които й бе казал, че ще му бъдат необходими в деня на двубоя. Тя вече беше приготвила ново черно кимоно, чиито зашити за да не се мачкат ръкави щеше да разшие веднага, щом Мусаши поиска. На Тародзаемон му хрумна, че Оцуру може да се е влюбила в Мусаши. На лицето й беше изписана тревога. Явно сериозно се беше замислила за нещо.

— Оцуру, къде е Мусаши? Поднесе ли му закуската?

— О, да, отдавна. След това той се затвори в стаята си.

— Сигурно се приготвя.

— Не, не още.

— А какво прави?

— Като че ли рисува картина.

— Сега ли?

— Да.

— Хм. Говорихме си на тая тема, и аз го помолих да ми нарисува нещо. Май не трябваше да го правя.

— Каза, че ще я завърши преди да тръгне. Рисува една и за Сасуке.

— За Сасуке ли? — повтори невярващо Тародзаемон. Ставаше все по-нервен. — Не знае ли той колко е часът? Да беше видял всичката навалица по улиците!

— По изражението на лицето му, човек би помислил, че е забравил за двубоя.

— Е, добре, сега не е време за рисуване. Иди да му кажеш това. Бъди учтива, но му дай да разбере, че картината може да почака.

— Защо аз? Аз не мога…

— Защо да не можеш?

Подозрението му, че Оцуру е влюбена, се потвърждаваше. Бащата и дъщерята се разбираха мълчаливо, но ясно. Като мърмореше добродушно, той каза:

— Глупачето ми! Защо плачеш?

После стана и се запъти към стаята на Мусаши.

Гостът беше коленичил мълчаливо, сякаш в медитация. До него се виждаха четка, паничка и мастилница. Едната картина беше довършена — върба с чапла под нея. Листът, който имаше сега пред себе си, още бе празен. Гледаше замислено в него, сякаш обмисля бъдещата си творба, или по-скоро се опитва да постигне такова състояние, което би му позволило да извика картината във въображението си и да избере начин да я пренесе върху хартията.