Ейджи Йошикава: Мусаши

— Не изглеждаш добре. Да не би да си болна? — той произнасяше думите като откъслечен стих на дълга поема.

— Малко — тя стоеше с наведени очи, полагайки усилия да изглежда спокойна, да запази самообладание. Не трябваше да разваля, нито да пропуска този, може би последен миг.

— Само си настинала? — попита той. — Или е нещо сериозно? Какво става? Къде се изгуби през последните няколко месеца?

— Миналата есен се върнах в Шиподжи.

— Обратно в къщи?

— Да — тя гледаше право в него.

Очите й придобиха наситения цвят на морски дълбини. Опитваше се да сдържи сълзите си.

— Но сирак като мен никога не може да намери истинския си дом. Той е единствено в самата мен.

— Не говори така. Ето, дори Осуги е отворила сърцето си за теб. Това ме прави щастлив. Трябва да оздравееш и да се научиш да бъдеш щастлива. Заради мен.

— В момента съм щастлива.

— Наистина ли? Ако е така, тогава и аз съм щастлив… Оцу… — той се наклони към нея. Тя стоеше скована, знаейки, че Осуги и Гоносуке са наблизо. Мусаши, забравил за съществуването им, обви ръце около кръста й и потърка буза в нейната.

— Толкова си крехка… толкова слабичка — той ясно долови учестеното й дишане. — Оцу, моля те да ми простиш. Може да изглеждам безсърдечен, но не съм такъв. Не и когато се отнася до теб.

— Аз… аз знам това.

— Знаеш го? Наистина ли?

— Да. Но моля те, кажи ми една дума. Само една. Кажи ми, че аз съм твоя жена.

— Ако ти кажа нещо, което и без друго знаеш, само ще го разваля.

— Но… но — цялото й тяло се тресеше от хълцания. Но в изблик на сила, тя се вкопчи в ръката му и извика: — Кажи го. Кажи, че аз съм твоя завинаги.

Той кимна — бавно и мълчаливо. После отмести един по един нежните й пръсти от ръката си и се изправи:

— Самурайската жена не плаче и не се разкъсва отвътре, когато той отива на бой. Смей се за мен, Оцу. Изпрати ме с усмивка. Може би това е последното ни сбогуване.

И двамата знаеха, че часът е ударил. За части от секундата той я погледна и се усмихна. После каза:

— Доскоро.

— Да. Доскоро.

Тя искаше да отвърне на усмивката му, но единственото, което можа да направи, бе да задържи сълзите си.

— Сбогом.

Той се обърна и със сигурни крачки се отправи към брега. В гърлото й се надигна прощална дума, която така и не успя да изрече. Сълзите й рукнаха неудържимо. През тях не можеше да го вижда.

Силният солен вятър бръснеше страните му. Кимоното му плющеше.

— Сасуке! Докарай лодката по-насам.

Макар да беше чакал вече няколко часа и да знаеше, че Мусаши е наблизо, Сасуке упорито не поглеждаше към него, докато той не го извика. Сега се обърна и каза:

— Веднага, господине.

С няколко мощни, бързи движения той блъсна лодката напред. Когато тя докосна брега, Мусаши леко скочи на палубата и те потеглиха навътре в морето.

— Оцу! Недей! — беше викът на Джотаро.

Оцу тичаше, устремена към водата. Той се втурна след нея. Изумени, Осуги и Гоносуке го последваха.

— Оцу! Спри! Къде отиваш?

— Не прави глупости!

Тримата я настигнаха едновременно, хванаха я и я задържаха.

— Не, не — запротестира тя, като бавно клатеше глава. — Вие не разбирате.

— К-какво се опитваш да направиш?

— Оставете ме да седна, мога и сама — гласът й беше спокоен.

Те я пуснаха и тя с достойнство се отправи към едно място на няколко крачки встрани, където коленичи на пясъка, очевидно изтощена. Но вече знаеше кое е силното й място. Оправи яката си, приглади косите и се поклони по посока на отдалечаващата се лодка.

— Върви и не съжалявай за нищо.

Осуги коленичи и също се поклони. А после и Гоносуке. И Джотаро. Изминал дългия път от Химеджи дотук, той пропусна възможността да говори с Мусаши, въпреки огромното си желание да се прости с него. Но мъката му се стопяваше при мисълта, че е подарил на Оцу своята част от времето за сбогуване с Мусаши.

С идването на прилива водата нахлу в пролива като буен поток в тясна клисура. Вятърът духаше откъм гърба и лодката бързо пореше вълните. Сасуке изпитваше явно задоволство и очакваше похвала за умението да си служи с веслото. Мусаши седеше в средата с широко разкрачени нозе.

— Далеч ли е островът? — попита той.

— При такъв прилив ще стигнем бързо, но вече сме закъснели.

— М-м.

— Осем отдавна мина.

— Нали? Кога мислиш, че ще бъдем там?

— Вероятно в десет или малко след това.

— Тъкмо навреме.

Небето, което Мусаши гледаше — същото, което гледаше и Ганрю, — беше ведро синьо. Снегът по билото на планината Нагато приличаше на бяла лента, развяваща се в безоблачната шир. Къщите на Моджисаки, чупките и процепите по връх Кадзаши бяха ясно различими. Тълпи от хора бяха наизлезли по склоновете на планината и се взираха по посока на островите.