Ейджи Йошикава: Мусаши

— Хайде.

Зажаднели за бой, те се накачиха по лодките си и застинаха в готовност. Всички бяха въоръжени със саби, но на дъното на всяка лодка имаше и по едно копие.

— Мусаши пристига!

Само няколко минути по-късно мълвата се разнесе из целия остров.

Плясъкът на вълните, гласът на боровете, шумоленето на бамбуковата трева се смесваха в приглушен шум. Рано сутринта Фунашима, независимо от присъствието на официалните наблюдатели, изглеждаше пуст. Бяло облаче, надигнало се иззад Нагато, затули слънцето. Дърветата и бамбуковите листа помръкнаха. Когато то отмина, отново стана светло.

Островът беше съвсем малък. На север завършваше с невисок, покрит с борове хълм. На юг беше по-нисък, на половината от височината на хълма и с приближаването на морето се скосяваше, докато се потопи в плитчините.

В централната част на острова, далеч от брега, се виждаше навес, опънат между няколко дървета. Наблюдателите и техните помощници чакаха търпеливо и без да показват напрежението си. Не искаха Мусаши да остане с впечатление, че се опитват да помагат на местния герой.

Бяха изминали два часа след уреченото време. Мъжете показваха признаци на нервност и възмущение. На два пъти изпращаха бързи лодки с хора, които да го подканят да побърза.

Съгледвачът, който наблюдаваше от рифа, дотича при тях и каза:

— Той е! Без съмнение е той!

— Наистина ли пристигна? — попита Какубей, като неволно се надигна и с това извърши сериозно нарушение на правилата. Като официален наблюдател от него се очакваше да остане хладно сдържан. Възбудата му обаче се отприщи някак естествено и зарази останалите, които също се изправиха.

Осъзнал грешката си, Какубей се овладя и направи знак на всички да седнат. Много беше важно да не позволят на личното си пристрастие към Ганрю да повлияе върху действията и решението им. Какубей хвърли поглед към мястото, където чакаше Ганрю. На няколко диви праскови Тацуносуке беше окачил една завеса с герб с очертанията на тинтява.

До нея се виждаше нова дървена кофа и черпак с бамбукова дръжка. Ганрю, изнервен от дългото чакане, беше помолил да му донесат вода и сега почиваше на сянка.

Нагаока Садо се беше разположил зад Ганрю, малко по-високо от него. Наобиколили го бяха пазачи и помощници. Плътно до него стоеше Йори. Щом съгледвачът донесе новината за пристигането на Мусаши, лицето и даже устните на момчето побледняха. Садо седеше чинно, изпънат като струна и неподвижен. Шлемът му беше леко наклонен надясно и създаваше впечатление, че той се е вторачил в ръкава на кимоното си. Садо тихо повика момчето по име.

— Да, господине — Йори сведе глава, преди да погледне под шлема на Садо.

Неспособен да удържи вълнението си, той трепереше от главата до петите.

— Йори — каза Садо, като го гледаше право в очите. — Наблюдавай всичко, което става. Не пропускай нито една подробност. Не забравяй, че Мусаши е посветил живота си да те научи на това, което ще видиш след малко.

Йори кимна. Погледът му се спря върху рифа и очите му заблестяха като две пламъчета. Бялата пяна на разбиващите се вълни го ослепи. Рифът беше на около двеста крачки, така че щеше да е невъзможно да следи движенията и да долови дишането на бойците. Но не за техническата страна на боя говореше Садо. Той искаше от Йори да запомни онзи драматичен миг, в който един самурай се впуска в битка на живот и смърт. Това ще остане в мислите на Йори през целия му живот.

Тревата се залюля. Насам-натам се стрелкаха зеленикави насекоми. Мъничка, нежна пеперуда прелетя от едно стръкче трева на друго, след което изчезна от погледа.

— След миг ще е вече тук — задъхано каза Йори.

Лодката на Мусаши полека приближаваше към рифа. Беше почти десет.

Ганрю се изправи и бавно тръгна надолу по склона зад гърба на чакащите. Той им се поклони — веднъж надясно, след това наляво — и спокойно закрачи през тревата към брега.

До острова се стигаше през малък залив, в който вълните се превръщаха във вълнички, а близо до брега от тях оставаха само едва забележими гънки. През кристалночистата вода Мусаши можеше да види дъното.

— Къде да изкарам лодката? — попита Сасуке, който забави веслото и огледа внимателно брега.

— Карай направо — каза Мусаши и свали наметката си.

Лодката се приближаваше плавно към брега. Сасуке забави движенията си. Ръцете му гребяха леко, със съвсем слабо усилие. Чуваше се бълбукането на водата.

— Сасуке.

— Да, господине.

— Тук е достатъчно плитко. Няма смисъл да се приближаваме много. Нали не искаш да повредиш лодката? Освен това мисля, че е време приливът да се обръща.