Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

— Едно време… То едно време… — обади се Слав, колкото да се намеси в разговора. — Аз, като бях млад, не смеях да припаря в кръчмата, страх ме беше от баща ми. Сега, като дода, като видя, че са вътре синовете ми, подвивам си опашката и се връщам. Страх ме е да не ме бият…

— Така е, бай Славе, право имаш. В миналото и нашите политически борби бяха други. Имаше повече веротърпимост, повече хуманност и човещина. А сега какви са нашите борби? — Самоизтребление. А трябва аргументите на пояса, значи на револвера, да ги преместим в мозъка си, да направим, значи, главата си оръжие за достигане на своите идеали. Това разбирам борба. Щракане на идеи. Честна, благородна, открита борба…

Гороломов се поспря да си поеме дъх. Избиваше го вече да стане и да държи истинска реч — десният му крак, както правеше винаги в подобни случаи, беше започнал да потреперва. Но в същия миг някой каза:

— Борба, борба… Като искаш борба, излез ми насреща да те видя. Ха-де!

Наоколо се изсмяха. Онзи, който беше казал тия думи, беше един шейсет и повече годишен селянин, и той от бедняците, дори от крайните бедняци. Беше възсух, кокаляст, изпечен, с увиснали посивели мустаци. Около устните си имаше по две-три извити и дълбоки бръчки, тъй че изглеждаше все усмихнат. Като говореше, той не се обръщаше към никого, говореше като на себе си. Пред него имаше шишенце с ракия.

Един селянин го закачи:

— Дядо Кольо, за борба приказваш ти, ама не можеш веке, стар си.

— Мълчи бе! Кюлхане! Стар е на баща ти волът. Една година в Кара-Насуф ми излязоха трима като тебе. И тримата ги натръшках и ги хвърлих в тръните. Една кола тръни бяха стоварени там, в тях ги набутах.

Той държеше чашката си, усмихна се и кимна с глава, като че ли се чудеше сам на себе си.

— Кой е тоз! — попита Гороломов.

— Гьоч Кольо. От наше село е. Пиян чиляк — пришепна Слав на ухото на Гороломова.

В това време Гьоч Кольо стана и като попреплете краката си, усмихнат, с извити бръчки около краищата на мустаците си, излезе навън. Гороломов продължи:

— Отиваме към морален регрес. Преживяваме морална криза. Преди всичко, липсва ни единство. Нали знайте историята с Кубратовите пръчки? На Народното събрание отпред какво е написано? — „Съединението прави силата.“ Какво значи то? То значи, че един голям камък сам човек не може да го помести, но като се съберат десет души… Това е то…

Един селянин, който гледаше през прозореца, каза?

— А Гьоч Кольо, ей го на, сам търкаля камъка…

Всички се засмяха. Гороломов не разбра отде иде тоя смях. И други селяни додоха до прозореца и погледнаха навън, като все се смееха.

— Какво има? — попита Гороломов.

— Гьоч Кольо се бори с камъка — каза Слав.

Гороломов пак не разбра, но не искаше да губи време. Разпален, обзет от вдъхновение, той пак клонеше да стане и да почне да държи реч — десният му крак непрекъснато трепереше. И туй може би щеше да го направи, но в туй време Слав, като погледна към вратата и видя, че сянката показваше вече обед, каза:

— Ваша милост, да идем у дома да похапнем.

Тъй постъпваха всички по-богати селяни: поканваха Гороломова на обед или на вечеря и след туй се застраховаха, Гороломов веднага скочи и заприбира чантата си. Иван взе китарата.

— Да видим, като не сме работили днес, дали жените ще ни дадат хляб — пошегува се Слав. — Ама ще дадат. Ще им се помолим да ни дадат.

И тримата излязоха. Не с твърде добри погледи ги изпращаха бедняците, но нито Гороломов, нито Слав забеляза това. Вън, щом слязоха от стълбите, пред Гороломов и Слав се изпречи голям валчест камък. Той беше червеникав молос, як като кремък, тежък, цяла канара. Трима-четирима души едвам биха го поклатили.

— Ей с тоз камък се бори Гьоч Кольо — каза Слав.

— Как тъй? Как се бори? — учуди се Гороломов.

— Бори се. Той, като беше млад, все се бореше по сборищата, голям пехливанин беше. И сега все за борба приказва. И да речеш, че е охолен, не е — ако не е на нивата, камъни вади. Облъскан е, уморен от работа, сиромах е, ама като се напий, търси с кого да се бори. Никой не иска, то се знае. Тогаз той захваща да се бори с камъка: обръща го, търкаля го. Глей догде го е докарал.

— Чудно нещо — каза Гороломов.

— Камъкът си седи ей там до стената. Видиш ли го, че е изтъркулен, да знаеш, че е дохождал Гьоч Кольо.

Те продължиха пътя си. Гороломов си мислеше:

„Защо си хаби силата тоя човек? Ако господ му дал много сила, защо не я употреби за нещо полезно? Защо не работи? Няма ли кой да му каже: бе, човече божи, защо се трепиш, защо се напъваш? Каква полза имаш от туй? Не само нямаш полза, но може да се скъса мускул, артерия, може да се осакатиш. Аз трябва да поговоря с него. Аз ще го вразумя, ще му направя едно добро, че да ме благославя“.