Йордан Йовков - Приключенията на Гороломов

Гороломов мачкаше брадата си, хапеше я, тъй като си беше дал дума да мълчи, но не можа да се стърпи.

— Млади човече — каза той, — няма нужда от лицемерие, иносказания и пр., и пр. Кажете си направо. Да, аз съм имал работа с наказателния закон. Мене ме осъдиха и аз лежах в затвора четири месеца. Мога да ви уверя, г-н Дянков, че ми беше топла стаичката. Но за какво ме осъдиха? За кражба ли? За измама ли?

— Ний нищо не знаем — каза Дянков.

— Не — продължи Гороломов, — осъдиха ме за изпълнен граждански дълг. Защото посочих на обществото един хайдук. Аз не се срамувам, моето чело, г-не (Гороломов попляска с ръка челото си), е чисто. Проверете, хората знаят кой е Гороломов. Гороломов бил народен учител, учил е децата, учил е и народа. И сега идете по стъпките на Гороломов — ще видите: Гороломов прави застраховки, взема пари, но Гороломов държи сказки, учи, просвещава…

— Да, туй е вярно, тъй е — потвърди Алекси. Дянков се подсмиваше. Поручикът, черноок, мургав, с накривена фуражка, мълчеше.

— И ако види някой хайдук — продължи Гороломов, — Гороломов не прощава. Има един кмет в Пчеларово, Токата се казва. Ще се занимая и с него. Ще се яви скоро нещо във „Фар“.

— Трябват доказателства, че тогава да се обвинява — каза поручикът. После се изправи и понатисна фуражката си. — Стига толкоз. Време е да си ходим.

Ето от кое най-много се боеше Гороломов. Той не знаеше чии гости са Дянков и поручикът, но дето и да са, все е лошо: ако са у кмета, до учителките е крачка място, ако са у учителя Йовча, те са вече под един покрив — още по-лошо. Всичко може да се допусне.

— Но защо ще си ходите? — каза Гороломов. — Защо бързате? Кмете… бай Алексе, почакайте. Таз вечер не се спи, таз вечер се чака да ударят камбаните и се отива направо на черква. Седнете… Седнете…

— Който иска, да седи — каза офицерът. — Ние си отиваме.

— Довиждане! Лека нощ! — каза Дянков и дигна високо шапката си.

И те си излязоха. Вън някой каза:

— Остави го… дървен философ…

Гороломов разбра, че е за него, и се позамисли. Но то беше само за миг, той скочи, удари по масата и взе да се разхожда, като си подсвиркваше. След туй се прибра в общината.

Но той не си легна: стоя, чете, става и се разхожда из стаята. Изведнъж чукна камбана. Великденска камбана! Гороломов не искаше да бъде пръв в черква, но не можа да се удържи и изскочи вън. Камбаната — виждаше се, че беше малка селска камбанка — продължаваше да бие, често, радостно: бим-бам! бим-бам! Гороломов бързаше. Сега най-после Ганка и Фроса ще дойдат на черква, ще ги види (Гороломов мислеше само за Ганка). Ще дойдат и гостите — Дянков, поручикът.

Когато Гороломов стигна в черквата, там имаше само бабички и старци. При все туй, той се изправи при десния аналой, близо до псалта, и взе да държи исо. И тъй голямо беше усърдието му, и тъй бучеше гласът му, че отсрещният псалт, дядо Теофил, който беше беззъб, фъфлеше и затуй държеше лявата страна, все го поглеждаше. Веднъж дори, като изкара тропара си, дядо Теофил сне очилата си и, като ги държеше в ръка, внимателно и продължително се загледа в Гороломова.

— Кой е? — попита го един старец от съседния трон.

Дядо Теофил му пришепна:

— Списател.

Черквата бързо се напълни с хора. Имаше малки момичета — по три-четири в една редица, пременени, с червени рокли, издути като на кукли; гологлави, ниско остригани момчета, с нови ризи от шарена басма; млади, напети булки, моми, по-млади и по-стари жени. И всички държаха запалени големи великденски свещи и лицата им грееха в светлина. Някои имаха в ръцете си по пет-шест свещи — свещите и на ония, които отсъствуваха. Мъжете бяха се поизбръснали и на оголените им лица мустаците им изглеждаха по-големи и бръчките по-дълбоки. Новите им аби ги стесняваха и те бяха им позапретнали ръкавите.

Митьо Арнаутина, касапинът, който ходеше с мазни дрехи, кървав, а на пояса му стърчеше чиренът на нож, сега беше в чисти нови дрехи и смирено държеше свещта си. Йонко, налбантинът, беше с подсукани руси мустачки и с колосана яка. Момичетата се побутваха и се подсмиваха, като гледаха. По троновете, кое прави, кое седнали, се редяха беловласи, немощни старци. Малката черквица с тъмен опушен свод беше пълна със светлина и дим.

Гороломов се обръщаше и изглеждаше множеството. Радостта и благоговението на всички минаваше и у него. „Славен народ! Прекрасен народ! — мислеше си Гороломов. — Аз мога да им държа едно слово. Да, една хубава реч, с мото «Смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав». Ама ще кажат: Гороломов чернокапец, Гороломов реакционер. Нека. Аз мисля другояче: вред, където видиш народа събран, говори му, напътствувай го. Сега тук аз мога да им нарисувам картината на разпятието, мъките, гъбата с оцета, разбойниците отляво и отдясно и: Лама, лама, сабахтани! Трогателно. Има да плачат тия бабички. После — утрото и ангелите с бели дрехи. — «Няма го, той възкръсна»…“